Много съм чела и слушала за Индия, като за една далечна, многоцветна и загадъчна страна. И не случайно съдбата ме доведе на крачка от нея, а именно в страната, с която до преди само 60 години са били едно цяло, могъщата и необятна империя – Индустан. Не съм и предполагала, че един ден ще мога да я видя наистина с очите си.
Но...както често ми се случва, спонтанността при вземането на решения неведнъж е обръщала живота ми наопаки.
Този път ни заведе в Индия, за да сбъдне една романтична мечта.
Kакто се оказа, едно пътуване из тази огромна страна с кола си е сериозно изпитание и доста рисковано начинание.
И така, набързо взетото решение да оползотворим очерталата се почти едноседмична коледна ваканция, като начало заведе мен и Крис пред посолство на Индия в Исламабад.
Ентусиазмът ми леко се спаружи, като видях хилядите човеци, струпани пред входа на посолството и увити в одеяла, предимно в пастелни тонове от всички нюанси на кафявото. Имаше от едномесечно бебе до 101 - годишни баби (поне на мен на толкова ми напаснаха).
Веднага сметнах на око, че тук имаме чакане кажи-речи до месец и след това, при този наплив, за добиране до границата още толкова и като теглих чертата - май някъде за Трети март ще влезем триумфално в Индия. Но, никакво отказване, само напред и презглава.
Тук, по тези географски ширини, трудно можеш да предскажеш всякакво развитие на нещата. Най-черното и отчайващо начало на НЕЩО, може да получи щастлив обрат и приказен край. И сега проработи.
След седмица имахме вече желаните етикетчета в паспортите и още куп разрешителни за движение на колата, за излизане от страната, за влизане и пак за излизане от другата страна и т.н.
По спретване на багажите съм цар, само ми дай задание и направление - и хоп, вече пътуваме за град Лахор, изходната точка от Пакистан към Индия, по най-хубавата и единствена истинска магистрала.
Какъв кеф, доживях да се радвам на шосе и асфалт, но това си е то, факт. С хубави бензиностанции и истински отбивки с малки тоалетнички, заведения за хранене и мотелчета. Надушвам наближаващата цивилизация.
Пътят е живописен на всичкото отгоре, малки фермички с козички и крави, палми и златен изгрев, който видях по изключение, защото тръгнахме много рано. Иначе съм сънчо, не отлепвам сутрин преди 8.
Пристигаме в Лахор. Огромен град, по статистика между 7 и 14 милиона население, но тук е невъзможно да засечеш точно броя на населението. Лахор е стара столица на Пенджаб, щата на сикхите. В онези времена е бил символ на богатство, разкош и великолепие. Днес в по-голямата си част градът е един огромен и несвършващ пазар, плетеница от паянтови дюкяни и лъскави модерни офиси. Може да се види всичко - от различни степени на еволюция на човека до стадий на развит късен феодализъм, трябва ти само молив и четка, жадно око и можеш да твориш до края на живота си.
Тук ще преспим и имаме половин ден за разглеждане на града. Ориентираме се лесно, по карта и благодарение на канала, който пресича целия град и е чудесен ориентир за връзка със всички точки на града.
Намираме хотел Амбасадор, забутан в старата част на града, сред лабиринт от малки улички и кривки, прахоляк и естествено, безброи магазинчета наоколо.
Хотелът минава за престижен, но стаите не са особени чисти и приветливи. За 100 долара на вечер, толкова. По добър в Лахор е единствено хотел от веригата "Pearl Countinental", където срещу 150-200 долара за нощ получаваш чиста и луксозна стая и всички глезотии, предлагани от скъпите хотели по света. С евтини хотели тук не може и не бива да се рискува.
Разглеждането мина бързо. Както и предполагах, след няколко тигела из града, изтощени да се губим и да се намираме, решихме единодушно, че ако намерим хотела от първия път, веднага се прибираме. Беше 24 декемри, а в Лахор си беше направо жега и смесена с безумния трафик и нестихващите прахоляци, направо ти изпива кръвчицата на екс за отрицателно време.
Все пак, добихме основно впечатление от града.
Огромен град, състоящ се от стара и нова част!
Старата част е от " слабите” ми места. Когато попадна на такова място съм като муха без глава. Изобщо не разбирам какво става край мен, кой на къде отива, аз накъде вървя и се чувствам като в една голяма и ръждясала месомелачка.
Успяхме пак да се наврем в един от ония адски места, наречени невинно пазари, където те засмукват онези жители на ада, работещи под прикритие като търговци..и гориш, няма измъкване оттам с часове.
Сякаш умишлено така са проектирани, та като влезеш там да се затриеш завинаги, или поне докато свършиш сухото.
Виж новата част си е друго нещо! Навлизайки в района на новия град имаш усещането, че току що си се измъкнал от тъмното царство на граф Дракула и се радваш на първите слънчеви лъчи, пробили с мъка черната непрогледна тъма.
Хубави и чисти улици, облечени в цветя и зеленина. Край тях се редяха гордо изпъчени високи лъскави сгради, отразяващи светлината в синьо-зелените си стъклени фасади.
Огромни и разкошни къщи, всяка със собствен стил и изпълнение, с малки цветни градинки отпред и задължително с богато извезани високи метални порти.
Просторни зелени паркове английски тип, препълнени с играещи деца и хора, седящи на меката тревна покривка.
Тишина, спокойствие и благодат.
Не намерихме хотела от първия път, от шестия, но се прибрахме успешно. Хапнахме микс от разни манджи на динер буфета. Тук тарикатите, като има салатен бюфет, ти дават една малка чинийка, и познаите от 6-7 вида салати, колко можеш да побереш в тази чинийчица. Като за 2-3 долара имаш право само на едно бъркане в меда. Не се бях сетила така да прецаквам гостите си. Отрупвам значи, масата с десетина блюда изкушителни и давам да си сервират в подложни чинийки за кафе - хитро. И два пъти да си сипят, на третия ше се притеснят вече. Всичко става по белия свят.
Спи ми се, защото вече е почти 12 посред нощ. Много исках тази вечер да разкажа как щуро минахме границата, но ще остане за утре.
Да мине досадното спане - и напред, към “ Wagha Bord “, вратата на една империя, разделена на две.
Най-сетне бе пред нас - Industan !!!
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му и е толкова велик, колкото мечти е превърнал в реалност!