Днес е Първа четвърт на луната. Дори проверих - да, точно днес. Нали знам, че другия вторник - рожденният ден на моят любим човек - е пълнолуние...

Но аз исках да говоря за красотата. Какво да направя обаче, като току-що видях нейният лик - ярката лунна четвъртинка. Половинка?

Но аз исках да говоря за красотата на света, който ни заобикаля. Прекрасен, обширен. Ние, хората - нашият човешки род - сме толкова незначителна плюнка на неговата длан. Есента е така омайна! Всеки ден й се наслаждавам. Имам огромният късмет да прекарвам времето си на приятно място. А то е такова поради близостта си с планината. С всеки изминал ден Тя променя премяната си. От тъмно наситено зелено към топлите есенни краски - жълто, оранжево, кафяво, светло и тъмно червено... Тук там шипките възправят бодливи снаги, обсипани с ярък плод.

Гледам Витоша. Склоновете й, Черни връх.

Гледам и София. Тя е толкова мъничка и незначителна, а все пак - столица. Бетонни кубчета върху морната гръд на Земята.И бляскавите кубета на Катедралата. И обширната Борисова градина, зелено поле насред човешката грозота.

Нанасяме й рани. Тя е силна, държи се. Но идва момента на умората... Скоро ще й се прииска да се освободи от нас, своите паразити. Без да ни забелязва, действията ни я нараняват...

Това е страшно.

Определено е така.

Но аз искам да говоря за красотата. Тя е тази, която ни обгражда отвсякъде. Тя е тази, която влива в нас силата за живот. Кой обича да се чувства зле и некомфортно? Кой предпочита да наблюдава индустриализираната сивота на нашето пост-комунистическо съвремие? Грозничко е в нашите градове...

Красотата... търся я, любя я... страдам по нея и я мечтая.