Момичето

от motley на 04 декември 2008, 14:24

Етикети: болка , самоубийство , страдание , момичето

 
Нощта бе изпълнена с тишина. Дори песента на щурците бе замряла. Спокойно можеше да чуеш мислите си... Беше тихо, сякаш всяка твар, всяко растение бе в покой...
Само въдухът създаваше леко притеснение. Той бе остър от предчувствие...Предчувствие за нещо, което би развалило спокойната нощ.
Тишината продължи дълго, докато в един момент не се чу крясък. Крясък на младо момиче, последван от няколко непринудени заплахи, отправени от мъж, с леко грубоват глас.  
-Защо? - промърмори през сълзи девойката.
-Защото не мога да понеса поредната твоя глупост! - с ярост заяви мъжът - Не искам повече да виждам това лице на блудница! Тръгвам си и не ме търси!!! - каза той и се запъти към вратата.
-Почакай! - извика тя, протягаща ръка към него.
-Късно е! Уморих се да чакам.
...Вратата силно се затръшна. Едрият мъж, чийто вид бе внушителен, тръгна към колата, паркирана на тротоара отпред. Понечи да я отключи, но в този миг изпусна ключовете си, стреснат от извъняването на мобилния си. Вбесен, още повече, той вдигна телефона...
-Ало! - изръмжа громко.....-Да, аз съм! Казвай, каквото имаш да казваш!...............-Какво?!?!?!....-Не може да е истина! Сигурен ли си в думите си?!...........-По дяволите! - извика притеснен мъжът и затвори.
В този миг той се втурна назад, към вратата...Влезе в къщата. Но очевидно във всекидневната нямаше никой. Чуха се бързи крачки, явно се изкачваше по стълбище. След което последва повторно звънене на телефона, което по никакъв начин не успя да отклони вниманието. Няколко секунди по-късно се чу вик на разплакан мъж.
-Не! Не! Как можах да го допусна?! - крещеше той самообвинително.
...Излезе от къщата обвзет от паника и извади мобилния си телефон. Понечих да го попитам за случилото, но той вече разговаряше с диспечъра от  "Бърза помощ". Затвори и седна на пейката до мен. Сведе поглед и промълви:
-Защо това се случи? Защо точно на мен? Знаех си, че не трябва да им вярвам. А сега...сега нея просто я няма...Няма я, по моя вина! Загубих я завинаги!
...Не посмях да кажа нещо. Просто седях безмълвна до него и размишлявах.
А той...той не беше на себе си. Силната болка, която изпитваше, бе изписана на свенливото му лице. Умът му бе изпълнен с един единствен въпрос - "Защо?". А в душата му се таеше вина и омраза към самия себе си...Той не успяваше да съумее, че нея вече я няма! Може би няма никога да си прости, но и никога няма да я забрави! ...Няма да забрави красивото и прелестно момиче, което бе тъй нежно и невинно. Момичето, което го даряваше с това, от което той най-много се нуждаеше. Момиче, което даваше всичко за него... Момичето.......което даде живота си за него!