За вчерашния ден мога да напиша цял роман с главен герой - аз. В него ще се разказва за човешкия страх от манипулация върху тялото, направена с пълна анестезия. За болницата, създаваща задушаващо чувство за затвор, от който с усилия се въздържаш да не избягаш (въпреки че много ти се иска), защото нямаш избор – трябва да се пребориш за здравето си.

За различното усещане, което изпитваш, когато всичко свърши... А то е, че го обичаш този Живот. Обичаш го с всичките му несъвършенства, тегоби, предизвикателства и разочарования.

Толкова много го обичаш, че след като си бил страшно уплашен, защото може би, аха… нищо не се знае…, може да не излезеш от упойката…, и след това установяваш, че си се върнал към него, Живота, започваш жадно и с любов да обгръщаш с поглед най-обикновените сиви, и даже неугледни, гледки наоколо.

Радваш се на всичко, без значение дали ти е харесвало преди, или не. На засипаните с боклуци улици. На жегата, която те мъчи. На факта, че все още си част от пъплещия изпотен народ. И си много, много щастлив, че си още жив. Ликуваш, че продължава те има тук в този миг, между миналото и бъдещето. В този единствен миг, който все още не е свършил за теб.

Изобщо..."за него - Живота - направил бих всичко"...

Зарекох се, че следващият ми пост непременно ще бъде с клипа на „Есть только миг” в два варианта - с художествен превод от Valiata, и с обикновен превод. Няма начин да не ги публикувам. И понеже още съм под влиянието на вчерашните си емоции, уверявам ви, че нищо няма да е в състояние да ме засегне. Коментарите и оценките са ваше право.

 

................................................................