И аз да ви разкажа нещо

от Esy на 13 януари 2006, 21:00

 
Ето дойде и моят ред да се представя. До сега колкото представяния съм прочела всички започват с това, че е трудно да опишеш себе си и да пишеш за себе си. Аз не мисля, че това е проблемът. Кой друг по-добре те познава? Кой друг може да напише (изрази) твоите мисли и чувства освен ти самият? Седя и си мисля кое му е трудното...

И всъщност стигнах до извода, че е трудно да решиш, кое точно да споделиш за себе си, кое да запазиш в тайна. Да разкажеш ли всичко честно и откровенно, както би разказал на приятел или да видоизмениш и скриеш, даже да излъжеш "широката публика"?

Аз реших да съм честна (до колкото мага да бъда такава :-))

Имах страхотно детство. Проговрила съм много рано и много правилно-не по бебешки, а дирктно съм свързвала изрежения. Та и до сега говоря много, а понякога и бързо. Хората се чудят кога си поемам дъх и дали въобще го правя :-))) А пък аз се оправдавам с това, че ми тече бързо мисълта...

За училищната ми възраст не ми се говори, защото в момента се чувствам много отдалечена от тогавашните чувства и усешнания. Сага всичко ми изглежда като че ли този период от живота ми е една книга с гръмкото заглавие " Първи стъпки в живота"- наръчник за начинаещи. Някак си като прочетена, затворена книга, която нямаш право да препрочетеш.

Още тогава, в гимназията, имах една мечта. ДА ОТИДА ДА УЧА В ГEРМАНИЯ
(бях в паралелка с разширено изучаване на немски език)
Не че в България не ми харесваше. Когато бях на 16 отидох на гости на сестра ми в "Студентски град". Та от тогава мечтата ми беше да стана възможно най-скоро студентка, но мислех че в Гремания купоните са още по-големи и студентския живот е още по-хубав. Уви жестоко съм се лъгала...

Та дойе паметният ден, в който Сивлия трябваше да замине за "рая" Германия.Тoку що навършила 19, пълна с надежда и много хъс да превзема света, но без да знае какво я очаква... На теория всичко беше ясно- преговаряно и обсъждано с родители и приятели стократно- пристигаш в Германия, държиш изпит по немски, намираш си жилище, после работа и започваш да ходиш на лекции. Да, ама нееееееее.

Пристигам аз в Германия в 3 часа през ноща. Автобусът, с който пътувах спира на гърба на гарата. Защо ли?( след известно време научавам, че нямали лиценз да спират в Германия) Да, но Силвия от къде да знае, че това е гърба на гарата. Слизам от автобуса, вали ситен дъждец, тъмно е на тясната улица, няма таксита. Свалят ми багажа. В този момент ми рухнаха всички представи за Германия... Слязоха още двама българи от автобуса. Добре, поне не съм сама. Но те си чакат посрещачи. Аз какво чакам? Незнам!? Едната българка ми се надува. Майната й. А ето идват посрещачите и казват:

- Абе цялата гара обиклиме докато ви намерим. Тия тъпаци, защо са ви спряли тук? И то с 6 часа закъснение!!!

Помагат ми, вземам такси и пътувам към мястото, което бях резервирала за нощувка. Шоф:орът ми говори за есента и нападалите листа. Въобще не го слушам. Имам чувството, че вече съм в друг свят. Малко като сън ми се струва...

На следващия ден сънят продължава и така почти 3 години. Тогава - по това време порастнах. Между търсенето на жилище, роботата и университета...
Срещнах ценни хора-всеотдайни и готови да помагат. Те станаха меото семейство. Заедно се веселяхме, но заедно и тъгувахме. Нали се казва, че споделената болка е половин болка...

Не знам на колко години трябва да стана, за да спра да вярвам в доброто у хората. Обичам да им помагам и често съм го правила. Често съм оставала и разочарована.
Някак си когато човек се раздава не мисли за себе си, не мисли и за отплата. Знам, че е глупаво, когато помогнеш на някой, да очакваш от него същото, когато ти имаш нужда. Идеята е че, той трябва да направи нещо добро за някой друг тоест "предаване на доброто". Но много ме боли, когато ми трябва помощ и тези, на който съм помогнала, било то духовно или материално, " ми затварят врата под носа".
Но поне едно се научих, кой са ми истинските приятели. На кого мога безусловно да разчитам...

Та така прекарах няколко години в Германия. И винаги съм се чудила , защо германките са такива двулични и лицемерни и защо немците са такива спеченяци . (Държа все пак да подчертая, че има и изключения.) Защо те ме карат да се чувствам безполова? Защо не могат да си изразяват чувствата, ако харесват някой?
Мисля, че съм намерила отговора на всички тези въпроси, но ще го споделя някой друг път, че това представяне стана 100 километра.

Миналата година бях на гости на сестра ми, коята живее в Швеция и на нея й хрумна идеята да дойда, да се преместя да уча там. За една година - да пробвам. Пък после ще решавам...

Речено - сторено. През август 2005 си стегнах багажа, ей така, без да му мисля много и се отправих към далечната Швеция, без да знам грам шведски.
И така след 2 седмици престой и вече минимални знания по езика, тръгнах на училище. Малко е трдно да обясня за какво училище става на въпрос, защото няма такова в България. То се прави след гимназията и е 1 година, кото си избираш някаква "линия" и отделно си избираш какви други предмети искаш да посещаваш и на какво ниво. Та аз бях приета "Естетическа линия" благодарение на 5 от мойте рисунки. Та от иконом(уча икономика в Германия.) се превърнах в естет.
Галяма забава! Имам предмети като театър, пеене, танци, рисуване и филм, отделно аз си избрах да ходя 3-4 пъти седмично на шведски. Та първо учителя по шведски си мислеше , че като идвам от България и съм много зле, и че там нищо не се учи.
 Аз в началот нищо не разбирах, като ми говори( той говори с диалекта, който е характерен за областа, в която се намирам). И так до момента , в който ни даде домашно ( 2 от часовете, който посещавах са литература-както в България. Почва се от гръцка митология и минаваш през всички епохи.) Та аз както си седях мирно и кротко в часовете без да казвам нищо. Така му написах две домашни, който той ни даде. Едното беше да напишеш нов мит- например за микорвълнова печка или компютър, а другото беше за Хамлет. Хубавото беше , че материята ми е позната. Та селед няколко седмици ми ги връща със страхотни рецензии и колко е очарован от мен, разнообразието на езика и т.н. Но само аз си знам с колко речника и колко време съм ги писала.. И от тогава се зароди голям респект в него спрямо мен. С което много се гордея. В часовете започна често да ме разпитва за България...

А по другите предмети само се забавляваме. Просто е стрхотно.

Всички са много мили, макар и в началото да не можех да говоря, никой не ме е изолирал. Винаги ме викаха на купоните, който се организират всяка седмица в общижитието, където и аз живея. Абе тук си е като в България.

До тук добре. Само сърчицето ми се свива като си помисля колко ми е объркан живота и че скоро трябва да направя своя избор. В момента съм на кръстопът. Да, един кръстопът обикновено има 4 пътя, който водят към 4 посоки. Е, моят кръстопът е с 3 възможности, но това въобще не прави избора ми по-лек. Та за да си запазая всичките 3, сега съм се заела да уча за изпити в Германия. Ще пиша два то много скаро и ако не ги взема вие, който пишете толкова интересни неща в bglog-a ще сте виновни:-))).
Просто като вляза в bglog-a и изпадам в транс и не мога да спра да чета ...

Мисля вече да спирам , че не знам дали някой ще си направи труда да чете това километрично чудо...