Наскоро прочетох тази мисъл: „Приемаме стреса за нормално явление.” И реших да се позамисля.

То в същност как да го приемаме, като стреса си ежедневие? А извън него човек някак не се чувства жив. Вече ми се струва, че ние хората много странно сме скроени, някак лошите неща като ги чакаме сме все на щрек, а добрите се случват и по-трудно им се радваме само, защото никога не ги очакваме.

Мисля си, например, когато някой познат отива някъде и закъснява, всичките му близки започват да мислят най-лошите неща, които могат да му се случат и никога не се досещат да си кажат, че човека е някъде с компания и му е хубаво и леко на душата. Ето в такива моменти си казвам:” Дано никога не ми се случва онова, което ми мислят най-близките!”

Защо сме толкова негативни в мисленето си? Нали точно най-близките си хора трябва да посрещаме и изпращаме най-сърдечно, тогава защо ни е необходимо с лоши мисли да спохождаме пътя им? Ето такива мисли ми човъркат мозъка и не мога да си отговоря на нито един въпрос или ако намеря отговор, някак си се чудя защо не го прилагаме? Имам усещането, че тук става въпрос за някакви стереотипи на поведение, от които няма отърваване.