Продавачът на надежда от Щастливеца

от Teri на 23 юни 2006, 22:04

Категории: Нещата от живота - Невчесани мисли - Размисли
Етикети: витоша

 
Тъй като утре ще ходим на Щастливеца, се сетих за един човек, който живее там и с който се запознах преди 5 години. Човек, който изкарва прехраната си с продажба на семки. Той се казва Кольо и е изживял живота си на Витоша. И винаги е живял на Щастливеца. Имало е времена, когато е живял по-добре. Сега живее на милост в една стаичка под стълбите. Сетих се за този човек, защото ми направи голямо впечатление когато го видях и поговорих с него. Бях си записал впечатленията за него и ще ги публикувам сега, за да знаете, че горе на върха на планината има един добър човек.

"...Решихме че можем да говорим с вечерящите дами и господа, и да си купим поне нещо за пиене. Влезнахме в ресторанта, или може би това име беше прекалено гръмко за него, и май през деня си беше един обикновен стол.
Огледахме се. Вечеряха, дрънкаха съдове. Никой не ни обърна и капчица внимание, въпреки, че ни забелязаха. Тогава един мъж, който в първия момент не успях да видя, защото вниманието ми бе привлечено най-вече от хората до камината, ни попита на висок подсещащ съдържателите глас дали сме гладни. Тогава го видях. Един весел човек, който ни правеше знаци. Ние му отговорихме утвърдително, а от масата, на която досега вечеряха се надигна една жена и се запъти към бюфета. Докато купувах супи и напитки, приятелката ми бе седнала на една маса, близо до масата на човека, който ни беше повикал. Мъжът и говореше нещо, а тя кимаше и се усмихваше.
Изядохме супичките, докато възрастния мъж ни говореше от съседната маса. В началото, всичко което казваше пораждаше смях у нас, като се радвахме на неговата чистосърдечност и чувство за хумор. После, аз погледнах спътничката си и предложих да поканим мъжа на нашата маса. Той стоеше сам, с една пластмасова червена чашка, от която дори не виждах да отпива, май просто я държеше.

Той в началото настояваше, отказваше да дойде, твърдеше, че не желае да ни досажда, и че ще си млъкне, но накрая успяхме да го склоним. Той се премести до нас и ни подари пакетче със семки. Едни големи едри семки, няколко от тях се посипаха по масата, а мъжът бръкна в торбата си и извади още една шепа и допълни фунийката.

Мъжът започна да говори. В първия момент сякаш загуби дар-словото си, щом седна при нас, но малко след това се отпусна пак и си дадохме наздравица. Тогава той започна да разказва живота си. Разказваше го така увлекателно, че ние стояхме и го гледахме в захлас. Разказа ни за най-вълнуващите си случки в живота, живот интересен, живот, който на всеки би се случил, но не всеки би го усетил и би го изживял по същия начин, както го бе сторил той. Постоянно повтаряше, че е прост, но ако той беше прост, тогава не знам какви биха изглеждали много академици, политици и всякакви уважавани от обществеността хора пред него. Мъдростта, с която говореше беше проста и не бе завита прилежно в префърцунени думи. Тя просто извираше от него и проникваше в нас. На моменти имах чувството, че той дори не говори, че го чувам, но не със слуха си, а просто го усещам.

В този човек имаше мъка, но тази мъка не отстъпваше на надеждата и чувството за доброта. Той разбираше живота си, но доброволно се бе качил наскоро, някъде преди 30 години на Витоша, където и останал. Той ни разказа за историята на планината. За чешмичките, на които се бяхме натъквали, за паметници и тези ,които са оставили костите си на тези места. Разказа ни и историята на двама братя, единият от които умрял 62-ра година при падане от ски и задушаване, следствие глътване на езика, и другия, който останал след смъртта на брат си на това място и започнал да се грижи за планината, и хората го обичали.

Този мъж, името на който е Кольо, ни разказа доста неща за себе си, много от които будеха в момента на чуването им непринуден смях у нас, но после, последствие аз усещах, че зад тях се крие болка и мъка. Той ни даваше и много наставления. Примерите, с които изразяваше своите думи бяха простички, като притчи, но в същото време и лесно разбираеми. Казани така, че да бъдат усещани и разбирани веднага. Една житейска мъдрост, която е приживяла и отлежала в този човек. Мърдост, която той самия не е успял да приложи в живота си, но по всичко личеше, че е мечтал за това, което имах аз в този момент.

Слушах го, и не вярвах на очите си. Честно казано, бях и щастлив. От него разбрах, че не бива да бъдем и такива егоисти. Че трябва да сме чисти и откровени, че трябва да сме сърдечни и добри. Този човек мечтаеше да има един мотор, на който като седне краката му да са изправени, да викне на своето вярно куче, то да скочи в коша зад него и да потегли на път. Да пътува, а от вятъра да го пази вярната му шапка.

Слушайки този човек, се сетих за Робинзон Крузо. Сетих се за себе си. Сетих се за хилядите въпроси, които винаги са ме занимавали, чувството за адреналин, когато си представя, че мога да живея като отшелник. Почувствах се щастлив, а мъжът също бе щастлив. Щастлива бе и спътничката ми, която просто грееше. Този извор на човешка мъдрост бе с нас и ние изпитвахме топли чувства към него.

На следващия ден отидохме да го видим. Навън беше се събрало едно огромно множество. А човекът стоеше и продаваше своите семки. Почерпи ни от цигарите, които ние му бяхме подарили вечерта. Тогава той ни даде и едни монети, които бяха много повече, от цигарите, които му бяхме оставили ние. Той нямаше пари. Не знаеше дали ще изкара дори. Сам каза, че делнични дни горе на Алеко е пусто, рядко се качва някой. Него го храни събота и неделя.

Болно ми стана, когато видях един усмихнат млад чичка, наредил маса, на която бе сложил няколко смачкани кроасана, вафли и лъскави бонбони, и разбира се семки. Мазната му физиономия лъщеше, а търговецът правеше оборот. Семките му едва ли бяха по-вкусни от тези на бай Кольо. Той не ги продаваше и с тази нежност, с която го правеше той. Той се бе качил с лифта, за да върти търговия. Той не живееше на Алеко, чакайки да минат безкрайните делнични дни, за да дойдат деца и възрастни, потенциални купувачи на единственият му артикул - семките. Или може би както се казваше в една приказка на Джани Родари - Продавач на надежда. Семките му не бяха просто семки, а добро настроение, надежда и нежност. Доброта."