Случи се преди има няма една година.....

   Викаме по тях, псуваме ги, но без тях не можем. Що е то?

   Лекар и зъболекар.

   Такъв е животът. Случва се. През деня се радваш на дребни житейски неща, а вечерта? Олеле, божке, молиш се на всеки и на всичко да не дойде вечерта и тъпата болежка зъбоболна! Виеш като куче, пиеш хап след хап...

   При една до болка позната идентична болка за пореден път, не за първи, се чудех защо са ни зъбите в устата!? За да ни боли!?!

   Бях хвърлила око на един мъдрец на зъбар да го водя. Напомняше за себе си от години. Един хирург ми беше намекнал деликатно, че ще ми създава ядове и че бил "полегнала Тодора". Нищо чудно да даде фира и предният зъб, когато реша да се отървавам от мъдреца. Пък и какво име има само! Мъдрец!?

   И така.Тормозът ми дойде заплануван. Винаги отлагам до последно, докато може да се търпи.

   Снимка, час и хайде на среща със зъбара (така ги наричам галено зъболекарите). И се започна!?! Упойка, две, час, два, три. Не излиза и не излиза. Зъбът. Мъдрецът. Зъбарят се препоти два-три пъти. Смени три ризи пот, пустият му зъб не излиза. Не иска!!!

   Часовникът пред мен отмерва седенето ми на "електрическия стол", а болката се усилва ли, усилва. Три часа са това, не минута, две. Зъбарят видимо се притесни. Явно се беше надценил, когато ми каза: Ще го дръпнем! Денят е четвъртък.

   През главата ми минават различни мисли. Ето сега болката ще свърши и край, забравям. Да, ама не! Цифри, стрелки, опитвам се да изключа мозъка си, с него и болката. Не, това не се случва с мен, а с някой друг. С най-големия ми враг! Имам ли врагове? Нещо подобно на отделянето на тялото от душата, или обратното беше? В случая няма значение. Важното е да мисля върху нещо и да не мисля за това, което се случва с мен, в моята уста, с моите зъби. Стоп. Не зъби, а зъб. Един единствен. Някога кралете болели ли са ги зъби?

   Говоря сериозно!!! Зъболекарят започна да звъни по телефона. Разговорите касаеха моя зъб. Свикване на "консулт" по телефона. В главната роля - моят мъдрец!

   Да, утре в 11.45, ако не е за пред студентите - във вторник в частния кабинет. Между разговорите - нови опити за дръпване на зъбчето. Сякаш не за зъб става дума, а за цепленка.

   Разговорът се провежда с доц. Х от МА, стоматологията  (МА - медицинска академия).

   А моя милост се чуди вече на кой свят е!?

   Зъбарят ми съобщава приятно - временно - неприятната новина, че спира с ваденето на мъдреца!? А добрата новина е, че утре, петък, ще ме приеме нейно величество доц.Х, която на момента ще прецени, дали може да стана опитно зайче пред студентите или чаааак във вторник....в частния кабинет на въпросната преподавателка.

   Тръгвам си ни жива, ни умряла. В къщи вия в банята. Дете малко - ще го изплаша. Чувствам се като "клан клан не доклан", или като "дран дран не додран"!!! Мъж се чуди на къде да гледа. Да ме извинява мъжкото съсловие, но в такива случаи не знаете на къде да гледате и какво да правите,  особено ако касае собствената ви жена. За чуждите - не зная.

   Както си виех, така и си затананиках в такт с виенето. Облекчава. Изпитана и проверена марка.

   Междувременно съпругът ми се чу с брат си, който наскоро беше ходил на зъболекар, да се отървава и той от мъдрец. Зъболекарят бил и хирург. Даде телефона и започнах да звъня. Никой не вдига! Някои моменти ми се губят от хаповете. Сутринта първата ми работа беше да се обадя на зъболекаря. Вива! Чух медения глас на доктора! "Заповядайте в кабинета." Ще заповядам! Къде ще ходя да не заповядам?!?

   Не усетих кога от единия край на София стигнах до другия. И ето великият час настъпи - пред кабинета съм на зъболекаря - хирург. След като цяла нощ се чувствах като "клан клан недоклан", вече живеех с мисълта, че мъдрецът ми го няма, че ми е едно леко и хубаво на душата...

   Бях се "дрогирала" с достатъчно болкоуспокояващи да притъпят болката, така че имах усещането, че гледам тъпо. Какво ти усещане, направо си гледах така. Тъпо!!!

   Малко изчакване и започна вторият тур. Обясних на зъболекаря какво-що ми се случва и се започна....повторен опит по освобождаването от скъпоценното ми зъбче.

   Мъдрец - това звучи гордо, стига да не ти е в устата, да ме извиняват мъдреците.

   Започна се с редовния преглед и обяснение какво са ми правили предната вечер. Поглед към снимката и всичко започна от начало.

   Боже, мислех си, няма ли най-после да свърши? В такъв момент съм склонна да давам всякакви обети, включително и че ще откажа цигарите!? Това е докато мине. После си е за после.

   Зъболекарят - хирург. Разбира си от работата човекът, но пустият мъдрец не мърда. И този зъболекар започна да се поти. Какво да кажа? Явно мисията ми е да тормозя зъбарите с неудобните си зъби. Гледам го - притеснява се нещо. Ту снимка гледа, ту зъб вади.

   Опитвам се да не мисля, доколкото е възможно в такава ситуация, да си представям, че случващото не се случва с мен, а е някъде извън мен. Чувам зъболекарят да казва: Трябва да се резне!

   Ами режи, прави, струвай, но не го искам в устата си !- отговаря другото ми аз, седящото на стола, а онова, витаещото си мисли за други по-приятни неща - за морето, пясъкът, гларусите, чайките...

    Няма мърдане (на зъба) и след рязането. Около мен кървища - зъб не мърда, не шава, не излиза!

   Върхът беше, когато зъболекарят извика колежката си, зъболекарка от съседния кабинет да му помага.

   Боже, все на мен ли? Това е третият зъболекар, който се намесва във ваденето на един и същи мъдрец!?

   Гледат се разбиращо над главата ми. Аз гледам ту единия, ту другия. Титулярът зъболекар дава инструкции на колежката си и отново се започна...

   Усетих мърдане! На зъбът, разбира се! Уф! Най-после! Да, ама не. Мръднал, но си стои. Закотвил се, удобно му, приятно му в моята уста и не се дава на клещи и всякакви там хирургически инструменти.

   Вече питам в прав текст: Докторе, ще го вадиш ли или да умирам?

   ...- Рано ти е още. Потърпи още малко.
   И така с двама зъболекари над главата ми - единият държи нещо си, другият друго нещо си и дойде големият час да видя зъб в ръката на зъболекаря. Уф! Най-после!

   - Още малко, да извадя и другата част - чувам го да ми казва.

   Не, не пак! - мисля си аз с това, което ми е останало да мисля.

   - Спокойно, щом веднъж е тръгнал - чувам го да ме успокоява.

   Пред погледа ми "Дядо белобради ряпа взе да вади". Хайде де, няма ли да излиза тази ряпа от устата ми вече!? Толкова помагачи - възвръщам чувството си за хумор.

   И виждам в ръката му другата част от зъба!!! Ще се живее!

   Да ставам от зъболекарския стол, докато зъболекарят не е хвърлил око на някой от другите ми зъби!!!

   Един момент, ако излезеш така навън, ще изплашиш хората с кървавото си лице! - казва ми докторът.

   Промивки, процедури, традиционни неща. Не се усещам имам ли глава, имам ли "чене", нито себе си. Докторът ми пъхна нещо в устата, през което нещо ми се наложи да го попитам колко му дължа.

   "Петдесет лева, имайки предвид, че си беше операция" - казва ми докторът извинително. Милион давах в момента, ако го имах, а той - 50 лева някакви си там. Последва инструктаж, какво да правя, да се обадя непременно на следващия ден по телефона, за да не се разкарвам до кабинета. Ако има проблем, непременно да отида...

   Докато се прибрах от единия край на София до другия ми светна пред очите.

   Отново като на кинолента мина пред очите ми четвъртъкът, когато всичко започна и петъкът, когато всичко свърши. Отново си представях дядо белобради - как докторът дърпа навън, зъбът се дърпа навътре. Докторът навън, зъбът навътре!!!

   Следобеда ми мина мисълта: Я да отида да се обадя на доктора, дето го започна ваденето и да му кажа, че още съм жива! Взе, че спря токът. Тъкмо стигна до вратата, спре! Връщам се. Пускат го - токът.Стигна до вратата - пак спре! Така няколко пъти, но аз съм си навила на пръст, че трябва да отида. Човещинка!

   Между две спирания на тока успях да изприпкам - кабинетът е близо до дома. Като ме видя и се панира в началото. Нормално! Знае какво започна и не довърши.

   - Спокойно, докторе, дойдох да ви кажа, че още съм жива!!!

   - Ами...радвам се, че така се развиха нещата...Може ли да те попитам колко ти взеха?

   - Разбира се - 50 лева - отговорих му аз.

   - Там където те пращах щяха да ти вземат много повече - каза ми зъбарят...

   Нали няма да ме питате колко повече?В пъти повече!!!

.........Това се случи преди има няма една година......

   Няма да ви се разсърдя, ако докато четете написаното тук-там на устните ви разцъфти една широоока усмивка.Сега може, но преди има няма една година - не можеше....