Схватката

от alexi_damianov на 20 януари 2008, 16:45

Етикети: приятелство , щастие , борба , умора , състезание , болка , радост , пот , кръв , бой , битка , проверка , схватка , двубой , турнир

 
Дразнещият блясък на множество неонови лампи се отразява в безвкусно боядисания в светлозелено паркет. Стига толкова. Много месеци на много часове тренировки, на пролята пот и понякога кръв свършиха. Двамата стоим в очертания с червено квадрат и сякаш умишлено не се гледаме.

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно. Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Кой победи? Кой загуби? На кого му пука! Започват много месеци и много часове на тренировки, на пролята пот и кръв.
Images, css and javascript optimized via IISpeed by We-AMP