Неделя е. Много го обичам това време. Маргето е станала малко по-рано и вече усещам аромата на кафето. Ставам. Лелее то е посред нощ! Тъмница! Тъмница ама е 8. Есента си дойде безапелационно. За няколко часа. Така обичам.
Сядам на масата и се заглеждам през прозореца. На вън вали. Мрачно е, а на мен ми е някак приятно и хубаво. А само преди седмица по това време навън слънцето вилнееше като през август и косовете се бяха събрали на събрание. Май че последното за тази година и на това място. Жиците едва ги издържаха.
Сега останаха гугутките, гълъбите, врабчетата и гаргите.
Чудно нещо е природата, мисля си. На едните им е по-лесно да прехвърчат хиляди километри та да им е топло и после да се върнат, а на другите им е по-лесно да си останат тук и да дочакат пролетта та пак да си снесат яйцата. Защото, убеден съм, че природата не прави празни движения и всичко се развива по Закона за най-малкото усилие.
Пием кафе с Маргето и по едно време тя започва леко и нежно да ми казва, че трябва да направим ремонт поне в кухнята. Щяло да трае само една събота и неделя. Упс! Аз като чуя за ремонт и започвам да се оглеждам за задграничния си паспорт, ама в случая съм много внимателен щото като нищо може да ми сложи една кофа с латекс на средата на стаята и върви, че се оправяй... :) Пък и знам ги тия ремонти дето траят само една събота и неделя. А си имам толкова много друга работа...
После тя се метна на пежото и си замина да домоуправлява входа. Не знам как го направи ама за няколко месеца организира 12 етажа народ да си платят петцифрено число задължения за студена вода, да си оправят градинките и сега сами да си боядисат етажите.
Затварям портата под дъжда и ми е приятно. Гледам крушата с навирени клони. А до преди месец беше наведена от плод. Само че плодът вече е надлежно ферментирал, дестилиран и прибран с прекрасен аромат и кехлибарен цвят на черничево дърво.
Слизам до мазето да погледна виното. Кипи здраво. Мавруд и каберне. Здрава спойка. „Дано да си по-меко и плавно от мен“, казвам му докато с едната ръка помагам на няколко гроздови зърна да се спукат. И в този момент осъзнавам, че докато му говоря и галя, аз вече съм му дал част от душата си с цялата си холограма. Както между впрочем става с всичко което правя.
Качвам се горе и слушам как Ламбо се срамува по някаква предизборна реклама. Добре че по време на тази кампания тоя номер със срамуването и млатенето на брадва по екрана е по-малко. А и хората не се връзват толкова вече.
Сядам пред компютъра. Имам си един навик в събота или неделя да си отделя час - два и да си прегледам календара от изтеклата седмица. Просто се потапям в по-важните събития, представям си желания резултат от развитието им и ги пускам да се развиват. Имам чувството, че върви някак по-леко след това. Стигам до Мария. С нея ме свърза мой стар приятел с препоръката, че иска да си продаде апартамента. Срещнахме се, поговорихме около час и се договорихме. Направи ми впечатление, че по време на разговора няколко пъти спомена, че се притеснява да не я излъжат, защото много пъти са я лъгали до сега. Искаше дори тя да си намери купувач, аз да й изведа сделката.
На другия ден се чухме по телефона и тя отново спомена, че много пъти са я лъгали. Аз гледах да насочвам вниманието й върху това, което трябва да направим съвместно, за да мога и аз да си свърша работата. Явно е очаквала да й се случат такива неща и те са се случили. На края на разговора сподели, че вярва, че ние ще й продадем апартамента. „Вярваш, или знаеш“, попитах я. „По-скоро знам“, беше отговорът. Ами... да бъде...