Вяра

от Jordan Lzoanov на 20 ноември 2011, 13:31

Етикети: разказ , нещата от живота

 
Вяра

 

Наско седеше на металната пейка в чакалнята на Централна Гара и оглеждаше този бетонен монумент – всякаш застинал във времето – показващ проваления опит за демонстрация на величие на една отминала епоха. Слабата и не особено висока фигура на Наско с нищо не изпъкваше на фона на стотиците безименни тела, които си проправяха път през морето от хора. Той ги наблюдаваше. Замислени, угрижени, щастливи, разтревожени. Смесица от емоции и желания, всеки със собствени страхове и мечти. Всеки един от тях се бе насочил към целта си, без да обръща внимание на околните, без да забелязва света около себе си.

Наско погледна таблото с разписанието на влаковете и въздъхна. До заминаването на влака му оставаше малко над четиредесет минути. След малко повече от четири часа щеше да е в родния Пловдив. Наско огледа за последен път хората, които като мравки се движеха из чакалнята, изпита облекчение, че се маха от София. Той отново погледна таблото за да види от кой перон тръгва влака, когато забеляза под него да стои красиво чернокосо момиче, което се взираше в него. Висока и стройна с дълга, и леко къдрава коса, тя гледаше Наско с красивите си кафеви очи и се усмихваше. Сякаш секундите в които погледите им се срещнаха се бяха превърнали в часове. Часове на безкрайно спокойствие и щастие. Сякаш Наско чуваше гласа и’ в главата си – нежен и приятен – който тананикаше песен за някакъв сън или нещо подобно. В този момент, групичка студенти минаха пред Наско, закривайки гледката му към красивата непозната. Той стана заобиколи ги и с надежда погледна под таблото, но момичето не беше вече там. Разочарован и учуден, Наско се запъти към влака, все още чувайки познатата мелодия в главата си. Колкото и да се опитваше не успя да си спомни коя е песента.

След като се настани в празното купе, Наско се вгледа през прозореца към купищата боклуци натрупани под едно дърво срещу вагона. Автомобилна гума, стар телевизор със счупен кинескоп, опаковки от вафли, цигари и всякакви други нездравословни боклуци. С отвращение Наско отмести поглед от гледката и видя, че срещу него в купето стоеше непозната от чакалнята. Той подскочи на място и едва не извика от учудване, а красивото момиче, просто се усмихна и попита:

-          Как се казваш?

Прекрасният и’ глас успокои Наско и той успя да огледа новата си спътничка по – добре. Беше висока почти колкото него, леко къдравата и’ коса стигаше до раменете а изящните и’ устни образуваха най – лъчезарната усмивка, която Наско някога беше виждал. Слънцето влизащо в купето през прозореца, озаряваше нежното и’ лице и той забеляза малка сребриста обеца на дясната и’ ноздра, която сияеше почти колкото усмивката и’.

-          Наско – успя да произнесе той с леко сподавен глас.

-          Красиво име,  коя зодия си? – моментално попита тя.

-          Стрелец – отговори изумения младеж. – Ти как се казваш?

-          Нина, при семейството си ли отиваш?

-          Да. А ти?

Нина се загледа през прозореца и без да отговори на въпроса попита:

-          Какво виждаш?

Наско наблюдаваше красотата на това момиче, което всякаш запълни с присъствието си празнината в купето и в самия Наско.

-          Купчина боклуци. – отговори той.

-          Аз виждам красиво дърво изпълнено с живот.

-          Въпрос на гледна точка – отговори Наско, който започваше да се овладява.

-          Въпрос на вяра бих казала аз. Ти вярваш в материалното, следователно виждаш отпадъците.

-          А ти в какво вярваш?

-          В живота.

Изричайки тези думи, от клоните на дървото се показа катеричка, която премина през няколко клона и отново изчезна сред листата на дървото.

-          Аз не вярвам във вярата. – непоколебимо отговори Наско.

-          Без вяра, човекът е мъртъв. – изричайки тези думи, усмивката и помръкна за момент, след което отново се появи на лицето и’.

-          Винаги ли започваш разговорите си с непозанти по такъв начин? – попита Наско.

-          А ти винаги ли си бил такъв песимист?

-          Не обичам да отговарят на въпросите ми с въпроси. – каза Наско с престорена ярост.

-          А обичаш ли сладолед? – попита Нина и без да изчака отговора хвана ръката на Наско и го поведе вън от купето.

За свое учудване той не се съпротиви, въпреки, че оставяше багажа си във влака, който щеше да тръгне всеки момент. Докато Нина тичаше пред него дърпайки го за ръката, бялата рокля с която беше облечена се развяваше и поглеждайки красивите и бедра, а в съзнанието си, Наско чуваше познатата мелодия по – ясно от преди.

Двамата спряха пред количка за сладолед, която се намираше пред главния вход на гарата, до голям фонтан в който си играеха малки деца. Нина пусна ръката на Наско, наведе се и опря длани на стъклената витрина на количката и започна да оглежда сладоледите, досущ като малко дете.

-          Ванилов, не шоколадов. Ти обичаш шоколадов, нали? – попита тя и без да дочака отговор се затича към фонтана.

След като плати на продавача, Наско се отправи към фонтата държейки в ръце два шоколадови сладоледа, които започваха да се топят под ярките лъчи на юнското слънце.

-          Заповядай – каза Наско подавайки на Нина сладоледа.

Без да отговори, тя взе сладоледите отиде до децата, които си играеха, нагазили боси във фонтана и им подаде двата сладоледа. Учудения Наско гледаше как дечицата се смеят и радват на подаръците си.

-          В какво вярват децата според теб? – попита Нина с лека горчивина в гласа.

-          В Дядо Коледа предполагам. – шеговито отговори Наско.

-          Те не вярват в технологията или във химията – те вярват във вкуса на сладоледа. Не ги интересува как се прави сладоледа, за тях най – важното е щастието, което изпитват от самия сладолед.

-          Виж, не исках да... – но Наско беше прекъснат от Нина, която го прегърна, поглеждайки го в очите и попита:

-          Ще дойдеш ли с мен?

Наско усещаше топлината и’, уханието и’, меката и’ кожа. В този момент нищо нямаше значение, нито влака, нито багажа му.

-          Да – тихо отговори той.

Гледайки го в очите тя приближи устни до неговите. Топлият и’ дъх галеше лицето му. Миг преди устните им да се докоснат, тя отскочи назад и смеейки се хвана ръката му, и отново го поведе на някъде.

-          Къде отиваме? – попита той.

-          Да ти покажа.

-          Какво да ми покажеш?

-          Вярата разбира се.

-          Виж, извинявай, ако съм те засегнал в купето, но всеки човек си има виждания и разбирания а мойте са такива. – каза той поглеждайки спътницата си.

Двамата вече се разхождаха бавно по тротоара.

-          Защо толкова се страхуваш от вярата? – попита тя усмихвайки се.

-          Не се страхувам от вярата.

-          А от какво се страхуваш?

-          Призраци, върколаци, вампири. – светкавично отговори Наско и се засмя.

-          От мен страхуваш ли се? – тя се спря и го погледна право в очите.

За момент Наско се потъна в красивите и’ очи, след което отговори.

-          Защо да се страхувам от теб?

-          Защото... – започна тя, но се поколеба. – Защото искам да ти покажа истината.

-          Каква истина?

-          Истината, че не всичко е такова, каквото изглежда.

За миг лицето и посърна, но миг след това тя се усмихна и отново хвана ръката на Наско. Докато двамата вървяха, той погледна към витрините на магазините покрай, които минаваха. Той се вгледа в отражението си, продължавайки да върви държеки Нина за ръка. Витрина след витрина, гледайки отражението си без да забелязва, че...

-          Хайде, стигнахме – каза красивата му спътница дръпвайки го за ръката.

Двамата влязоха в двора на стара жилищна сграда и се запътиха към малко момиченце седнало на пейка до входната врата. Красивата и’ руса косичка падаше върху малките и’ рамене облечени в красива рокличка на цветя. Тя носеше слънчеви очила а крачетата и висяха от ръба на пейката. Новодошлите се спряха на няколко метра от момиченцето и Нина се обърна към Наско:

-          Сега ще ти покажа истинската сила на вярата

Изричайки тези думи тя заведе Наско до момиченцето.

-          Кой е? – попита с тъничкото си гласче момиченцето.

Нина подкани Наско с поглед  и той отговори.

-          Казвам се Наско, ти как се казваш?

-          Ивелина, приятно ми е. – малкото момиченце подаде напред ръчичка и тогава Наско разбра, че момчиенцето е сляпо. Отиде пред него и стисна малката ръчичка.

-          С кого си? – попита момиченцето.

-          С моя приятелка.

-          Момичето с бялата рокля и красивата усмивка ли? – попита тя.

-          Да, но от къде знаеш с какво е облечена, нали.... – но Наско се спря на време.

-          Успях да я видя, но само веднъж. Тя често ме посещава, но мама все не ми вярва. Може ли да те попитам нещо? – казвайки това, момчиенцето обърна глава към Наско - Какво е чувството да виждаш?

За миг Наско потръпна. Как да обясни на малко момиченце, което е прекарало целия си живот в тъмнина, какво означава светлицата, какво представляват цветовете?

Наско стоеше прав пред момиченцето с наведена глава и едан сълза капна пред краката му. Нина отиде до момиченцето и постави ръка на главата и’. Сляпото момиченце вдигна глава към Нина усмихна и’ се, след което каза:

-          Няма значение, сама ще разбера, вярвам, че някой ден ще прогледна.

Изричайки тези думи, момиченцето слезна от пейката и бавно влезна във входа на жилищната сграда. Нина прегърна Наско за момент, след което двамата излязоха от двора и продължиха да вървят по тротоара.

Вървейки по пустия тротоар Наско каза:

-          Защо го направи?

-          За да ти покажа какво всъщност е вярата.

-          За какво, по дяволите, ми говориш! Горкото дете е сляпо и никога няма да прогледне. – лицето на Наско беше посърнало.

-          Тя може и да е сляпа – започна Нина – но вярва, че някога ще прогледне. Същата тази вяра, която ти отричаш и която за теб не съществува, дава сила на това малко момиченце да живее.

-          Но също така и дава надежда!

-          Това лошо ли е?

-          Да, надеждата води само до разочарование и болка! Тя ще прекара целия си живот с надежда в сърцето си и когато накрая разбере, че тази надежда е била напразна, болката и разочарованието ще са огромни! Никой няма право да причинява това на друго човешко същество!

-          Но, надеждата ще и помогне да изживее живота си пълноценно, без да се ограничава от недъга си. Именно в това се крие силата на надеждата и вярата.

Наско стоеше и бършеше сълзите си гледайки отражението си във витрината на магазина отсреща. Нина забеляза това и пристъпи към него. Тя се притисна до него и го целуна. Досега на устните и’ с неговите, накара Наско да забрави за всичко.

Наско отвори очи и видя Нина да върви на няколко метра пред него. Затича се и я достигна.

-          Къде тръгна? – попита учудено той.

-          Време е да си вървя – каза тя и се усмихна.

Виждайки усмивката и’ на Наско му се прииска да я целуне отново.

-          Защо?

-          Изпълних това за което дойдох. Показах ти светът такъв какъвто е?

-          Какъв?

-          Уникален.

Наско се вгледа в красивата жена, стояща пред него и разбра, че е влюбен. Понечи да я прегърно, но тя се обърна и каза.

-          Наистина трябва да вървя, но ако искаш може да ме изпратиш.

-          С удоволствие. – каза Наско, хвана ръката ‘и и двамата тръгнаха мълчаливо.

На входа на парка през, който трябваше да минат двамата имаше локва заради спукан водопровод. Вървейки, Наско погледна Нина, след което забеляза нещо странно. Обувките и, за разлика от неговите,  не оставяха мокри следи по асфалтираната алея на парка. Наско понечи  да каже нещо на Нина, но тя го прекъсна:

-          Стигнахме.

Те стояха пред стара къща с прозорци гледащи към улицата.

-          Ще те видя ли пак? – попита Наско.

-          Може би.

Тя влезна в двора, изкачи се по стъпалата и отвори входната врата на която висеше някакъв некролог. Наско остана така за миг, след което изтича след нея. Изкачи стълбите и завъртя дръжката на входната врата, но тя бе заключена. Наско понечи да звънне на звънеца, но видя, че няма такъв. Миг по късно той забеляза, че на входната врата виси верига заключена с катинар. Наско вдигна поглед към залепения на вратата некролог на който пишеше:

Нина Ангелова Арнаудова  07.08.1987 г. – 18.05.2010 г.

Той се взираше в некролога без да може да проумее, това което вижда.

-          Днес сме осемнадесети – прошепна той

И си спомни, какво не беше наред с отражението във витрината.

-          Тя нямаше отражение – прошепнай той – краката и’ не оставяха следи.

Наско излезна от двора и се вгледа в прозореца на втория етаж на къщата. Телефонът му звънна. Той видгна с празен поглед отправен към прозореца:

-          Ало.

-          Наско, добре ли си? – чу се изплашения глас на майка му.

-          Да, защо?

-          Как защо, къде си в момента?

-          В София.

-          Слава богу!

-          Какво се е случило?

-          Влакът от София за Пловдив е катастрофирал.

В този миг Наско забеляза, че има някой на прозореца. Поглеждайки нагоре той изпусна мобилния си телефон. От втория етаж му махаше Нина, с красивите очи и прекрасната бяла рокля.