Това е. Последната седмица. След точно седем дни предстои Изпита ми. Следващият понеделник ще си проличи кой учил, кой спал...
Страх ме е. Не от незнание, а от случайна издънка, родена от случайност, родена от лош късмет.. Не искам да мисля такива неща, ма ето, правя го.
Страх ме е, че се готвя за този изпит от 11 клас, а още правя грешки на тестовете.
Страх ме е, че няма да чуя диктовката или няма да ми стигне времето за някой компонент..
Страх ме е,че още не знам къде съм разпределена за изпита.
Страх ме е, че ако нещо се издъни, ще съм провалила единствения си шанс...
Страх ме е, че ме е страх прекалено много и това ще има влияние върху крайния резултат..

Най-много ме е страх от обратното броене.
Докато още беше далече, се готвех за изпита с радост, с желание, абе направо фанатично щастлива, бих казала. Сега обаче като има само 7 дни ме затресоха такива нерви, дето не бях преживявала досега. Пия по едно валерианче на ден и пак ми е нервно. Дали да не мина по-две? Ама ще взема да заспивам накрая.. А това би било по-лошо..

Добре, че са до мен Кикс, Валенцето, Никола, Коцето, Даниела, мама, която звъни всеки ден от Франция да ми каже да не се тревожа, баба и дядо и братовчедите... Без тях не знам какво щях да правя...
Страх ме е и че може да ги разочаровам!

Уф, стига толкова хленч. Ако помрънкам още малко ще се депресирам наистина много и ще закъснея за часа при зъболекаря (kофти необходимост...) 

Tа това е. What's done is done. Или както е в песента:

I guess there is no one to blame
We're leaving ground
Will things ever be the same again
It's the final countdown...