Още едно разказче :)
от sestri4ka на 01 декември 2006, 05:13
Категории: Литература - Невчесани мисли
Из мислите на едно кебапче ...
Koгато завали и капките започнат да се процеждат от навеса, в мен се събужда спомен – болезнен за да го скрия дълбоко и пронизващ достатъчно понякога, за да ми напомня, че съм жив. Жоро
Това са анонимните и тайни мисли на едно кебапче в ранна заран, когато го сложиха да се пече на бавния огън. Съдбата на тези мисли е неизвестна, защото не се знае дали Жоро би се обидил, ако ги прочете.
Замислялили сте се някога, какво ни се случва след като умрем. Няма смисъл да мислите. Действителността ще ви връхлети като чук и ще ви остави безмълвни.
Аз съм едно Кебапче.
Сега сигурно ще си помислите (както си помисли Жоро), че вече ви е ясно, как ще се вайкам какво хубаво Прасе съм било, пък как се е случило, че съзнанието ми е оцеляло в парченцата смляно месо.
В един момент наистина си мислех да се пооплача.
Това беше момента когато ме отделиха от купата с кайма и ме хвърлиха на скарата да се поопеча.
Болката беше само психическа. Нямам нервни рецептори.
Но тя отмина и сега подобието на живот, в което се намирам ме носи плавно към следващата стъпка на превъплащението. Предполагам се досещате за какво говоря.
Имах много време да мисля за живота.
Странно е, но спомените ми са откъслечни. Дори не съм убеден дали са спомени на Прасе.
Най много ми липсват очите, обонянието и осезанието. Сега в момента усещам всичко като напластявания от различен тип и цвят енергия.
Няма я физическата болка.
Няма и обмен на мисли.
То не, че преди имаше кой знае какъв. Прасето, или каквото и да бях, имаше доста по-бедни мисли от тези, които ме връхлитат сега. Мисля, че просто част от светоусещането ми е било блокирано, за да мога да изпълня Ролята на Животно. Но поне можех да ги споделя с някого като мен. А сега – сега само се усещаме с другите съзнания, без да се докосваме. Не в прекия смисъл, разбира се.
Това е един особен вид Самота. Самота на мислите.
Най-голямата подигравка на Живата Материя е, че е създала Живо Съзнание.
Не, не се жалвам. Но ми става смешно. Нещо като истерия след шока. Въпреки, че и тя отмина. Смях се много дълго време след като умрях.
Разликата е, че Живото Съзнание има мисли.
Съзнанието на Неживата материя е достигнало до разпада на мислите, тъй като се е побъркало от самотата си.
При живата материя има ред трансформации преди да се достигне до загубата на мисли. Тя е пропорционална на разрушаването на въглеводородните вериги. Аз имам да измина още мно-о-о-о-го път до края.
Сега, като анализирам състоянията през които съм минал, виждам, че дори имаше момент, в който се радвах на мисленето. Може би, защото съзнанието на едно Прасе, или каквото и да бях животно, няма толкова мисли. Та, бих го нарекъл Радост от Свободата на Мислене или Радост от Изведнъж Връхлетялата Мъдрост. Но вече отдавна не се радвам. Просто искам да спра. И не мога. Имам нужда да поговоря с някого... и ... и говоря със себе си.
Това ме отчайва.
Минах през различни фази и вълнения – питах се Кой съм Аз? и Какъв е Смисълът?, а също и Какво си Спомням? Но вече нищо не ме вълнува. Отговорих си интуитивно и най-вероятно грешно на всички въпроси.
Сега само съжалявам, че съм Живо.
Защото Животът не е Розов, нито пък отговаря на Това, което съм си мислело, че Е.
Животът е Нещастната Случайност или може би Коварната Закономерност - Организацията на материята да образува Съзнание. Животът е Гавра.
А най голямата Гавра е, че макар и откъслечно Съзнанието Помни, а още по-голяма Гавра е, че Съзнанието Знае.
Толкова. Спирам.
Вече съм опечено.
Скоро ще ме изядат и вече няма да съм Кебапче, а Пихтиеста Храна, попаднала в Тяло, изпълняващо Роля на Животно.
То поне няма да Знае, какво го очаква. Иначе не би понесло да е Живо и секунда повече.