Така и очаквах, нито дума, нито вопъл, нито стон... (от едно стихче са тези думи, помня го от ученическите си години). Не завърших отдавна, а имам чувството, че е било преди цяла вечност. Бързо минава времето, а каквото имам и искам да направя, го правя, защото утре може и да е късно, а понякога няма и смисъл, нали? Но все пак опитваме, защото тайничко се надяваме резултатът да е положителен, но пак уви...
Не получих отговор :), но нали и не исках.
Тежко ми е и ми се крещиииииии, но какво от това, като няма главния герой да чуе вика ми?!
А сега имам най-много нужда от ПРИЯТЕЛ, а къде остана той? Загуби ли се, нов ли намерих в лицето на друг?! До преди час мислех, че съм постъпила правилно, като направих "голямата" стъпка в моя живот, а сега съжалявам, съжалявам.
И отново ще кажа "до утре", само това ме успокоява, че пак всичко ще е като в началото, все едно приказката не е започвала...
До утре!