Ден като ден. Нощес бях малко неспокоен. В същност това си е още от вчера. Някакво депресивно гадно настроение. А по принцип трябва да се радвам. От миналия петък тръгна една серия, която обещава добри неща. А на мен ми е кофти. Присядам да си пия кафето и си казвам, докато гледам в една точка: "Пожелавам си тези сънища, които сънувах да се превърнат в мое предимство". По едно време гледам едно гълъбче кацна на жицата пред нас. Отлетя и след малко дойдоха ощи четири. Кацнаха в двора да си ядат трохите - имам такъв навик да им хвърлям трохи. После дойде един гарван, те се разлетяха, гарванът си замина и две от гълъбчетата пак дойдоха. Аз ги гледам през прозореца и си мисля: "Какво иска да ми каже всичко това?" Глъби - добре, ще чакам вести, а гарванът? Сещам се за стихотворението за обесването на Васил Левски.

Пътувам към офиса, а от вътре ми е напрегнато. Отпуснах се. По едно време гледам около мен повечето коли имат цифрата 6 в номерата си. Някои с по две, а някои с по три шестици. Май че почвам да влизам в някакъв синхрон.

В офиса от начало нещата минават стегнато. Бръзо обсъждане на новия сайт, бързо и стегнато планиране, продължавам напред.

Викам на Младен да отидем до Гниляне. Там един бай Димитър ми се беше обадил, че има интересни парцели за продаване. Отиваме. Димитър добре, а брат му в 10,30 сутринта пиян. Димитър малко притеснено ми обяснява, че брат му от два месеца е съкратен от завода и от тогава е все така. Съчувствам му на човека, но в крайна сметка той сам трябва да си помогне. Гледаме местата. Не са от най-продаваемите, но ще се опитаме да им помогнем.

В това време ми звъни телефонът. Ани от Нови Искър иска да се видим. Разгеле близо сме. Срещаме се в едно заведение. С нея подготвяхме една сделка с един имот там. Аз имам навика в такива моменти да привличам повече съюзници, та тя беше един от тях. Сделкта беше сложна предимно организационно - 23 наследници. "Двадесет са съгласни на тази цена", казва ми тя, "днес ще говоря с другите трима. Мисля, че ще приемат цената". Това е добре, мисля си, а от вътре нещо ме стяга. Както и да е. Ще чакам съгласието им. Без това няма да стане. Още повече, че цената беше балансирана и за продавачите и за купувача.

Върнахме се в офиса и се заех с двата проекта, които правим от два месеца. Общо взето добри екипни разработки с дълготраен ефект.

Вече иде икиндия - запона да се стъмва и Ани отново ми звъни. "Абе да ти кажа събра се родата и решиха, че тия пари са им малко. Толкова хора са и няма да има какво да си разделят. Искат по 10 евро на квадрат повече." Хм, странна пазарна логика, но знам че в тоя момент никакво убеждаване няма да помогне. Запазих мостовете, но бях озадачен от вътрешното усещане. Започнах да изпитвам някакво необяснимо спокойствие и облекчение. Ега ти случката. При провалена сделка, аз съм някак отстранен!

Пак едно гълъбче кацна буквално на два метра от балкона на офиса, на който пушех. От долу мина кола на една куриерска фирма. Абе май трябва да осъзная някаква вест. Да си тръгвам ли от офиса? Не не ми се прави това. Какво ми се прави? В същност правеха ми се две неща от организацията за работа. Направих ги и те станаха сякаш от само себе си. После реших, че ще отида да се подстрижа. Направих го. Много готина фризьорка имам. А после си тръгнах за в къщи. Много ми се говори с брат ми. Казва се Калин. Тамън да го набера, и прибрах телефона - отсреща стоят катаджии. Подминах ги и телефонът звънна. Обърнете внимание - обади ми се не Калин, а Калина - представителка на един сериозен дългосрочен клиент с който правим едни неща от дълго време. Тя ми каза нещо което чаках от десет дни - "три от договорите са подписани".

Ей такъв ден.