Седях онзи ден на една скала край Търново с провесени крака и всичко наоколо ми си стори много красиво. Изкатерихме един късичък тур с Zen3c и седнахме отгоре да изпушим по една цигара, да се насладим на гледката преди да пуснем рапел до долу. Нежни люляци се полюшваха тук-там измежду храстите и упойващия им аромат ми навя мисълта, че целия останал свят е на 10 светлинни години разстояние. Не бях никак сама там – бях с мислите си – онези зареяните, с мечтите си – онези нежните, с чувствата си – онези силните. Едновременно усещане за спокойствие, че в момента всичко е наред, и същевременно тревога, че ще се събудя от този унес и всичко ще се обърка...странна работа :)