Кой каза, че петък 13-ти е гаден ден?! Не му вярвам ... не му вярвайте и вие, защото случката, която ще ви разкажа стана точно 1 ден по-късно.

Та.. вървим си ние с един приятел (виден блогаджия;) пред НДК-то. Слънцето пече, жегата ни убива и ние търсим местенце, къде да напоим жадните си гърла с една биричка.

И както си вървим ... периферното ми зрение улавя някакъв замах, далеч от нас. В следващият миг на сантиметри от мен забелязвам нещо малко, черно и застрашително приближаващо се към мен тяло. Докато се окопитя, да се наведа, да се предпазя изкънтя ужасно и камъкът ме прасна по главата.

Не боля. Но съвсем интинктивно свих юмруците и се обърнах в посоката, от която видях замаха... В първият момент си помислих, че са деца. Да обаче не бяха. Те се закачаха с един човечец, горе долу нисичък колкото тях (затова се бях заблудил) и явно психически не беше добре. Срам ме е, че го подгоних да го стресна малко, но вече бях забравил за юмруците. Достатъчно го беше наказала природата, че и аз да го наказвам...

 В този момент, Краси попита:
- А кръв има ли?
- Каква кръв? - казвам аз. То едвам се усети.
Но като пипнах .... не очаквах толкова да тече. Така вместо за бира, бях разкървавен и ядосан в най-голямата жега, в центъра на София.

Можех да се направя на мъж и да кажа, че нищо ми нямаше, но реших да приема приятелският съвет и да отидем поне да го дезинфекцират. Тръгнахме към ... първа градска? Всъщност не знам коя болница, но е именно тази, която е най-близко до НДК.

Там за пореден път бях разочарован от тъпата ни здравна система, защото бях грубо и безцеременно изгонен и пренасочен към Пирогов. Всъщност дори ми се развикаха, че там такива неща не правели!!! Добре де, ако един хирург е толкова "голям", че може да прави сложни операции, той вече не може да се занимава с дребни неща като дезинфекция на една рана? Както и да е хирург нямаше, имаше някакви сестри, които забележете, нямаха една марля да ми дадат, за да спра поне малко кръвта да ми изтича.

Нищо, нали Пирогов е наблизо. Взехме бързо едно такси и след нула време бяхме там. Да почакахме.. там винаги се чака, но честно да ви кажа, колкото пъти ми се е налагало да ходя до Пирогов винаги съм бил доволен. Не радостен от доброто обслужване, защото все пак повода да отидеш най-малко е доста тъжен, но доволен.

Доктора беше чешит. Човек с прошарени коси. Държеше се добре, пускаше майтапи. Като му разказах защо идвам ми вика - "Добре де, защо не го удари и да го донесеш тука, да го вържем". Майтапеше се естествено, сигурно де..

Дезинфекцира ми раната, сложиха ми някакво нещо от някаква тубичка и сестрата ме помоли да си махна ризата, за да ми бие инжекция против тетанус. А аз с една такава физиономия като на мъченик се обажда тъжно, тъжно: "А аз тъкмо бях тръгнал на биричка...". Доктора, нали ви казах че е пич:

"Ааа, ами ходи пий биричка. Няма проблеми, ако някой ти е казвал че не трябва да пиеш, не го слушай. Ти мен слушай."... след малко се замисли и добави подсмихвайки се "Ама гледай да не се напиеш, че да паднеш и после пак тук да идваш да те превръзвам".

 Че какъв съм аз! Нито съм му на годините, нито съм му на акъла.. Послушахме доктора. Върнахме се в изходяща позиция - пред НДК-то. Поръчахме си бирички и запихме жадно жадно от живителната течност. По едно време дойде и edinotnas - Наско де, друг виден блогър. После и един адаш... Бирата свърши и се преместихме в Иглу. Оказа се приятен малък, но кокетен бар. Не беше лошо, но .. защо не ударим едно клубче.

И така, коч-компанията ни се запъти към клубчето.. но това е друга история и някой друг трябва да я разкаже...

А поуката е "Винаги слушай доктора!!!"