Ръми ситен снегодъждец. Вървим с моята приятелка – тя малко по-напред, защото тротоарът е тесен и няма място за преминаване от спрелите коли, а аз по-назад, но и двете забили носове в пътя. Коментираме как е протекъл квалификационният курс за проектните методи в обучението, който преди малко приключи. Темата е актуална, интересна и много нова за образователната ни система. Интересът ми към нея беше провокиран още когато Таничка сподели, че американските ученици работят масово по проекти в своите училища.  

Аз съм нахлупила качулката върху главата си и тя така ми е закрила гледката, че виждам само толкова, колкото да следвам пътя. Не забелязвам нищо и никого наоколо. В мислите си изобщо не съм на улицата, а в класната стая. Представям си как бих могла да експериментирам новите идеи от семинара с моите ученици и да ги запаля да участват в общи проекти.

Внезапно някой дръпна рязко качулката ми и я свали. Стреснах се и осъзнах къде съм. Ооо, я да видим какво става тука! Обърнах се да погледна с кого съм се разминала. Две хлапета, може би 12-13-годишни, се отдалечаваха, подскачайки, и се заливаха от смях. Едното се извъртя и дяволито ме погледна. А, ето кой бил свалячът на качулки! Ясноо… може би момчетата са си устроили състезание кое от тях ще махне най-много качулки от главите на минувачите и това много ги забавлява. Хъмм… и мене ме напуши смях.

Докато се озъртах наоколо, поизостанах от приятелката си. Обърнах се напред и за да я настигна, почти щях да се сблъскам с една издокарана дама на средна възраст, която изкрещя в ухото ми: „Ама вие защо не му шибнахте един шамар на тоя хулиган?”. В рамките на 5-10 секунди за втори път се опулих. Я гледай ти кого седнала да учи на педагогика тая мърла!

Нищо не казах, но думите й закънтяха в главата ми и отключиха рояк спомени от детството…

... Когато бях дете, никога не ми стигаше играта и сигурно затова до ден-днешен съм си запален геймър. Ех, ако знаете с какъв голям мерак участвах във всички щуротии, които замисляхме с моите връстници и много често бях главно действащо лице.

Това беше причината  майка ми всеки път да се връща от родителска среща с опечален вид. Мъчно ми беше да я гледам как страда и никак не съм искала да я тревожа или разочаровам. Тя от своя страна пък не желаеше да разбере, че проблемите възникваха, просто защото много обичам смеха, шегите и закачките.

Двамата ми родители учители никога не се примириха с факта, че детето им не е идеален образец на примерно поведение и влагаха огромни усилия в превъзпитанието ми. Налагаха ми пълен контрол, като се почне от строгия дневен режим, на който трябваше безпрекословно да се подчинявам (може и да ви е чудно, но аз до 8-ми клас си лягах веднага след Сънчо) до 4-5 часовото четене на конско от страна на баща ми в случай, че съм се проявила с нещо. Не мислете, че преувеличавам с времето, защото съм го засичала по часовник и винаги съм се чудила как не му писва на тоя човек да произнася безконечни монолози.

Растях и колкото повече ми отнемаха свободата, толкова повече я жадувах. Всяка свободна минута без родителската опека беше рай за мен.

Спомних си и за може би най-големия срам, който веднъж брах заради палавостта си.

 Лятото, след пети или шести клас, бях на морски лагер в Равда, а майка ми - ръководител на групата. Огромната база беше побрала около 600 деца от София и областта. Стаите на нашата група се намираха на втория етаж и това ни правеше абсолютни господари на положението, което се изразяваше в замеряне с дребни предмети по движещите се фигури долу под нас.

Един ден някой даде блестящата идея да напълним шише с вода и да поливаме през балкона онзи, който се покаже от първия етаж. Разполагахме само с една бутилка и настъпи голямо боричкане кой пръв ще се докопае до нея. Всеки се опитваше да я измъкне и той да командва парада.

В суматохата изведнъж, някак си много лесно, успях да се добера до шишето. В този момент всички около мен се изпокриха, а аз останах сама на терасата и без изобщо да се замисля каква може да е причината за странното изчезване на останалите, с тържествуващ вид наклоних бутилката и започнах да я изливам. Погледнах надолу и що да видя! Моя жертва беше станала една от учителките. Гледаше ме много страшно и изстискваше мокри кичури коса с ръцете си.

Малей, ами сега! Какво да правя? Реших да се скрия така, че да не ме намерят. Къде, къде – в тоалетната. Преседях там може би половин час и тъкмо си мислех, че не искам да прекарам живота си в това смрадливо място, когато майка ми отвори вратата на кабинката със замах, и понеже толкова се беше ядосала, че не можеше да говори чак, ми посочи с пръст да изляза. Аз пристъпих напред и отнесох два шамара. Като се има предвид, че в редки случаи ме е удряла, това означаваше, че в нейните очи съм сгафила много яко.

От всички участници във водната операция наказаните бяхме аз и още две от момчетата. Ръководителите бяха отсъдили несправедливо, но за сметка на това пък строго, да стоим два часа в центъра на плаца, до пилона със знамето, за назидание на другите и да ни дойде акъла. Тия два часа ми се видяха колкото два дни, пък и целият лагер дойде да ни разглежда, сякаш сме някакви музейни експонати.

Умът не успя да ми дойде и след два-три дена аз пак охранявах пилона, но в друга компания заради осъществяването на лично моята идея да сложим обилно сол в компотите на групата, която ни беше победила на футбол.

Няколко години по-късно – бях на цели деветнайсет години, за втора година студентка - се озовах на същото място, но вече като ръководител.

Ей, животът си прави големи майтапи понякога! При разпределението на групите не знам как, но на мене ми се беше паднало да отговарям за борците от спортната школа в Правец. Почти всички лагерници от моята група бяха само с една година по-малки от мен, но за сметка на това с внушителни телесни размери.

Незабравим за мене ще остане мигът, в който за първи път в живота си влязох в ролята на наставник. Тъкмо се бяхме настанили в базата и аз мернах, че всички мои подопечни са нарамили хавлиите и се измъкват по една тайна пътечка към плажа. Изтичах бързо и препречих пътя им с думите, че те не могат точно сега да ходят където и да било, защото в момента е между 2 и 4 часа и според правилника са длъжни да почиват. И какво мислите ми отговориха? Нищо. Просто почнаха да се смеят и се смяха дълго. Аз – още съвсем неопитна педагожка – ги гледах и не знаех как да реагирам. Изобщо не бях подготвена за подобна ситуация и се почувствах жалка и безпомощна пред тия огромни на външен вид екземпляри.

Те усетиха, че не ми е лесно – все пак отговарям за тях, пък и съотношението много срещу една не е справедливо - и постепенно спряха да се смеят. Съвсем приятелски ми предложиха да си взема нещата и да тръгна с тях. Как да кажа „Не”, като и на мене неистово ми се искаше да видя плажа и да пипна морето? Дотука беше с моето наставничество. Тръгнах с тях и… бяхме неразделни до края на смяната. Нощни купони на плажа с огън, китари и бира, дискотеки, заведения … Е, да си призная имаше дори и малко love story…

… „Какво се умълча?” – ме попита моята приятелка и ме свали на земята.

„А, нищо” – отвърнах. – „Ти понеже беше пред мен, та не видя, че преди малко едно момче ми свали качулката, а след това една жена ми потърси сметка защо не съм му шибнала шамара. Замислих се, че някои хора много лесно бият шамари за едното нищо.”

„Да бе, по-скоро такива като тая са за бой… Сигурно някъде ще си намерят майстора...”

…Хм… Но защо ми изглежда, че някак си наоколо е станало по-светло и хубаво? Да, спряло е да вали... но не само заради това! Ами естествено - нали вече съм със свалена качулка. Тя така ме беше захлупила преди малко, че хем ми тъмнееше, хем виждах само малка част от света. А сега чувствам главата си освободена от нея. 

Да не би пък момчето затова да ми е махнало качулката? Може да му се е искало да ми каже: „Хей, спри да вървиш като кон с капаци, изправи глава, огледай се наоколо, виж колко прекрасен е животът и се радвай на светлината!"