Пречи ми... Гневът... Съсипва ме. Итощава ме. Кара ме да правя неща за които после съжалявам...

Понякога... Искам да пищя... От гняв, яд, ярост, възмущение, негодувание...

Понякога се чувствам толкова бясна и отчаяна, и безпомоищна... Искам да пищя чак, защото иначе ще се пръсна или ще се побъркам... Искам да удрям и да ритам, докато сама се потроша и не остане нищичко от мен...

И да пищя, да пищя, да пищя... Докато прегракна, докато вече не мога думичка да обеля... Най-добре да забравя как се пише, как се говори, как се мисли... Може дори да изчезна...

Скимтя като пребито животно и се опитвам да разбера какво става с мен... И сякаш изгубвам разсъдъка си... Започвам да губя представа за света... Света ми се изпълва с гняв! Става гняв!

В гнева няма разум. Всичко разумно сатава абсурдно, безмислено... Изкарва на бял свят най-безумните ми кошмари. Изкарва на бял свят най-жестокото, най-животинското, най-неразумното в мен...

Тогава искам да престана да мисля и чувствам! Просто да се изключа от контакта и да престана да функционирам...

Гневът ме убива! Убива човешкото в мен! Прави ме слаба и безсилна! Пилея силите си излишно. Вместо да си ги събирам в канчето и да ги използвам когато наистина имам нужда, да ги използвам разумно...

Ще се преборя за себе си...