Изкуството на четенето привлича все по-малко почитатели. Забързаното ежедневие ни предлага само стари книги, предъвквани из класните стаи, и „поучителна” литература, която определя начина ти на живот и твоето поведение.
Отчайващото е, че се твори все по-малко литература и все по-малко хора се интересуват от нея. В този объркан и объркващ свят е по-лесно да четеш писанията на инструктор по фитнес, който не е успял да стане нещо по-добро, отколкото да осмислиш съдбата на един литературен герой.
Четенето на литература като цяло, предполага средностатистически умствен потенциал, минимално свободно време и най-вече – желание. Напоследък и трите фактора ту са налице, ту се губят. Животът ни предлага други изкушения и проблеми, които са толкова много, че не ни е необходима книга, в която героите също имат проблеми (излишно натоварване и пилене на нерви), а учебник, който да ни научи как да се справяме със собствените.
Но има и такива, които четат. Не само професионалните литератори, ученици или студенти, а и хора, които с четене – и други хобита – си запълват свободното време или си разнообразяват живота, бягайки от действителността.
По този начин и аз се дозапознах с творчеството на Емиличн Станев. И по-специално с „Търновската царица” и „Крадецът на праскови”. Преди това бях чела „Чернишка” и част от анималистичните разкази. След диптиха прочетох „Иван Кондарев” и „Антихрист”, но тези две повести се загнездиха в съзнанието ми и продължиха да го човъркат с човешките истини и преживяванията на героите.
Съвременник на описваните събития, авторът е успял да пресъздаде „духа на времето” – колкото клиширано и тривиално да звучи. Това първо впечатление си остана непроменено и след многократния им прочит.
Въпреки че съм ги чела с изследователска цел и разглеждала на езиково ниво, приятното усещане за взаимопроникване не се промени – Елисавета и Марина продължиха да живеят в Търново. Проектирах съдбите им на фона на съвременното строителство и преоткрих Велико Търново чрез техния поглед. А това допринесе за окончателното ми влюбване в този град.
Макар по-оправна и обаятелна от Елисавета, Марина не успя да ме впечатли толкова. Жертвоготовността, обречената любов и плахостта на първата ме заинтригуваха повече. Нейните съдба и поведение на обикновена съпруга я правят по-достъпна за повечето читатели. Единствената неяснота стои около самоубийството й след убийството на Иво. Но малко ли тийнейджърки и по-емоционални жени са си рязали вените или са гълтали хапчета?
Въпросът не е колко е устойчива психиката й и дали съумява да се справи с проблемите си, а що за личност е тя. Силата на духа, която притежава я прави мечтаната възлюбена.
Чистата любов между нея и Иво може да послужи за пример на много съвременни двойки. Елисавета го заобичва безрезервно, макар и плахо в началото, а към края – всеотдайно.
Трагизмът на личността й я прави противоречива личност за своето време на морални съдници и по военно безнравствен живот. Мечтите й за щастие и семейство са разрушени от жестокостта на действителността и съпруга й, който по ирония на съдбата е военен и е от другия лагер.
Да обичаш във време на несигурност не е нито лесно, нито безопасно. Любовта й и последвалата постъпка може да се сравни само с тази на мадам Бовари от едноименния роман.
И двете изживяват страстна любов, която завършва трагично. Разликата между тях е, че французойката по този начин убива скуката, а Елисавета се влюбва истински в сръбския военопленник. Тя дори не си помисля, че може да има живот по-различен от този, който е водила досега. Появата на Иво и породилата се между тях любов е неизбежна случайност. Но тя нито веднъж не си помисля, че това ще й помогне да разнообрази скучния живот, който води.
Образът на Елисавета, наложен от филма с участието на Невена Коканова, спомага за утвърждаването на героинята като най-красивата и достойна жена, чиято история съм прочела досега. 
Филмирането на книги улеснява възприемането на сюжета, но отнема от красотата на историята. Въпреки това книжното тяло остава и всеки, който поиска може да му се наслади.