Имам си една малка тайничка мисия. В понеделник като седна да си мисля какво трябва да свърша през седмицата винаги си мисля и за нея. От начало преди години беше забавно като игра. Сега усещам, че ми е необходимост. Мисията е много простичка - мисля си за някого на когото има защо да благодаря. Много често с мисъл, по рядко като му се обадя по телефона, или се видим да се разговорим. Повярвайте, чувствам се чудесно като го правя.

Веднъж през зимата нещо се мотаех в снега около колата на двора. През оградата един циганин ми вика: "Бате, гладен съм, имаш ли дърва да ти нацепя." "Ега ти просяка", викам си и го отпратих. Той си замина по пътя. Да, ама аз за няколко секунди се почувствах гузен. Излязох на улицата и го извиках. Той се върна. Дадох му лопатата и му казах да разрине снега. Разрина го. Дадох му 10 лева и ми олекна.

А сега си мисля за тая случка и за оня велик закон в природата наречен "Закон за даването". За него е писал и Дийпак Чопра в "Седемте духовни закона на успеха". Опитвам се да си спомня  как всъщност съм избирал подаръците които съм подарявал? Оказва се, че в по-голямата част от случаите аз съм избирал даровете си по интуиция като без да искам съм влагал чисто емоционални значения в материалните предмети. И което е още по-хубаво - в повечето случаи съм бил разбран и хората са изпитвали радост.

А вие как избирате вашите подаръци?