...Тъмно е. Вече ми омръзна единствената ми връзка със света да е някаква дълга тръба, през която малко по малко бях започнал да опитвам от сладостите на живота. Искам да изляза. Знам, че ако направя първата крачка към това, връщане назад повече няма да има. Знам също така, и че завинаги ще напусна приятната и топла среда в която бях прекарал близките девет месеца. Но и знам, че така ли иначе, този момент все трябва да настъпи и ако не взема нещата в свои ръце, то ще се наложи някой насила да ме изважда. Затова решавам аз да "водя парада" и да поема може би най-важното и същевременно най-късо пътешествие в живота си... Вече всичко е готово. Точно щях да тръгвам, когато се сетих, че мускулите ми все още не са заякнали достатъчно, че да ме изкарат навън. Но колкото и да си стоя вътре, по-силен няма да стана и затова започвам да "човъркам" закърнялият си мозък и да се опитвам да измъкна нещо от там. Не знам какво е, но знам, че ще го намеря. Така например, преди няколко месеца така и не разбирах защо трябва да бягам като "обезумял" и да се надпреварвам със събратята си, но знаех, че така е редно и се напъвах с всички сили да победя. В момента пак разбирам, че трябва да се направи и затова се опитвам да "скролирам" списъка на заложените ми още в самото начало рефлекси, че дано да открия отговорът. И ЕВРИКА!!! ИЗМИСЛИХ! Сетих се че стената около мене е мускул и че ако успея да го накарам, той би ме избутал навън. Опитвах се да го склоня с добро, но тъй като не постигнах никакви резултати се наложи да прибягна и до по-драстични мерки. Концентрирах цялата енергия която имах в мускулите на краката си и започнах да го ритам колкото сила имам. По това време чух майка ми да казва: "Насе, май се започна! Обади се на бърза помощ!". В първият момент се притесних, защото си помислих, че съм причинил нещо лошо на "съществото", подържащо живота в мен вече цели девет месеца. По-късно разбрах, че наистина съм направил нещо, но реултатът от него са едни от най-щастливите мигове в живота на родителите ми... ...И ето, че след няколко часа усилено ритане от моя страна и още по-усилено напъване от тази на майка ми, стената около мене малко по малко започна да се стеснява от горе. Разбрах, че така важната първа крачка е направена. Отпуснах се и се оставих на стената да ме избута навън. След още малко направих и първият си досег със реалния свят - видях първите слънчеви лъчи, макар, че незнайно защо, тогава слънцето се беше скрило зад доста дебел слой от облачна покривка. По-късно разбрах, че това се наричало "разсеяна слънчева радиация"... Точно надникнах за малко навън и един чичко с бяла престилка ме хвана за главата и внимателно ме издърпа навън. Бях на седмото небе от радост. В този момент на света нямаше по-горд от мен. Забравих всякакъв етикет и с все сила се развиках от радост. Само не можех да разбера, защо докато аз виках, майка ми плачеше, но малко след това ми стана ясно, че и нейното било от радост. Погледнах часовника на стената и видях, че голямата стрелка беше на 9, а малката на 11.... 5 март, 1984, 10:45 - Колко паметен час за мен и света като цяло...