Дребнотемие – коя тема всъщност е дребна? От всички разисквани напоследък теми най- много ме впечатли една фраза, казана или (надявам се ) изпусната между другото :

„Ентусиаст, всичко ли би казал на детето си в прав текст, без да ти пука как ще го разбере и как ще се почувства? Ами дайте да действаме направо, без подход, директно, без заобикалки с децата.”

Ами хайде де! Защо всъщност не действаме направо, без заобикалки и лицемерие, без да се лъжем и омазваме в безсмислени тафталогии?

Всъщност, да – лично аз казвам всичко на детето си. Именно за да не предизвикам взрив от стаена агресия. Защото липсата на информация предизвиква страх, а страхът е най- големият манипулатор. Защото лъжата води до липса на доверие, а тя пък води до стаена агресия, която все някога избухва. Защото след години, в които си преглъщал фризирана информация, се чувстваш като паднал от Марс в истинския реален живот и се чудиш от къде изникват тия неща – престъпност, наркомании, педофилия, учители – некадърници...

И ако едно дете не знае, че съществуват такива неща, как ще се опази от тях? Всички сме хора, всички грешим, и имаме право на своите грешки – защо трябва да се лицемерничи с благородни цели?

Никак не ми се иска когато съответното дете стане на 15 да открие, че аз 15 години съм му говорила пълни глупости с цел да го „опазя”. От какво да го пазя – от живота ли? Той е толкова кратък, че надали има смисъл половината от него да минава в лъжа и опазване от околните.

Някой навира в очите на друг професията си – независимо дали тя е учител, или шофьор, или журналист. И за секунди става скандал. Човещината не е в професията – тя е в човека, мисля аз. В този човек, който не се страхува да каже на детето си простата истина, че светът не е опериран от недостатъци.

Естествено, знам, че ще бъда оплюта – в реда на нещата ще е . Плюйте, не се стеснявайте – има си чисто човешки и нормални негативни емоции, които е смешно да се опитваме да крием.