Вярвам, че детските мечти са изключително важни за развитието на децата и изобщо на човечеството.

Мисля си, че малко съм си обръщала внимание на мечтите като дете, а и това не бе важно, заради атмосферата, в която пораствах.

Всъщност бе важно да не се отклонявам от Бог и от религията, защото по-важно от това нямаше. Мечтата ми бе натресена от чужди страхове. Трябваше да мечтая за спасение и вечен живот след смъртта.  А изобщо като дете не исках да мисля за смъртта, та тъкмо се бях родила.... Таях страхове за живота си, които дълго разнасях със себе си по пътя ми.

На колко от нас още от деца им се казва какви да бъдат? Колко от вас натрапват на децата си какви да бъдат?

Вярно е, че трявба да се възпитават, като им се поставят определени граници, но от къде знаем до къде са тези граници?

Ако не обичме себе си и някъде дълбоко подсъзнателно прехвърляме това върху детето си, дали пък така не го спъваме някъде?

 Вярвам, че най-здравословно за децата е  да ги гледаме с респект, любов и трепет какво ще ни поднесат на белия свят? Защо непременно си мислим, че нищо не знаят, не могат и изобщо само ни нервират... ако имаме такива очаквания от децата, то ние непременно ги спъваме някъде!

И така, когато пораснах разбрах кое всъщност беше Голямото ВАЖНО: Да не си подценяваме вътрешните стремежи и желания, защото може би те са пътят към нашето призвание и щастие.

И реших, че никога не е късно да помечтаеш истински!

Но трябва наистина да знаеш  да обичаш, да знаеш в какво вярваш и какво искаш, а и как го искаш!

Не спирайте да мечтаете, но и го првете възможно най-съзнателно!