Току що научих, че мой познат е починал при много мистериозни обстоятелства. Млад познат. На двайсет и няколко. Доколкото разбрах не е било катастрофа, а много скоростно заболяване.

Това е вторият случай за една година на смърт на млад човек около мен. Първият беше много по-фрапиращ, защото беше свързан с изгорелите вагони.

Първият много ме стресна, защото беше супер неочаквано. В единия момент се усмихваш, после разбираш, че някой е претърпял загуба. И то на толкова млад човек.

Не, не ми изказвайте съболезнования, не са ми били приятели или близки. Просто хора около мен.

Вторият случай обаче е изумителен. Отива момчето на почивка в чужда страна, разболява се и просто си умира. За нула време. Здраво, красиво момче.

Много ми е мъчно, защото така и не си казахме повече от 2 думи. Не го познавах, а исках да го опозная поне малко. Не е чесно хората така да си отиват, толкова внезапно. Без да можеш да им кажеш "Чао, радвам се, че те познавах". Без да си довършат започнатото. Просто, ясно и категорично. И окончателно.

Странно ми е да го пиша това, защото дори не съм разстроена. Изобщо не можах да осъзная какво се е случило и че този човек в тази му форма вече го няма. Някак си човек в определена възраст наистина забравя за смъртта. Тя се случва на всички други, но не и на него самия. Не и на хората като него. За нас тя е напред в далечното и мъгливо бъдеще. А всъщност не е. Тя е точно толкова близо, колкото и за всички останали. Каквото и да си мислим.

И удря-непридвидимо и окончателно. И как да реагираш на такава новина. Честно казано ми се видя дори абсурдно. Толкова млад и обещаващ човек. А сега много хора плачат за него. И на мен ми се плаче, защото още един прекрасен човек е извън играта. И още едно семейство ще е опечалено. А това е гадно. Гадно е да губиш близки хора. Гадно е да нямаш възможност да си продължиш спора или целувката.

И все пак, ми е трудно да се правя на съкрушена. Защото такива случаи ме карат да осъзная, че смъртта никога не е случайна. Хората си тръгват, когато трябва да тръгнат.

И явно заниманията им на Земята рядко имат особено значение. Което е странно-придаваме толкова важност на изпити и интервюта, на проекти и идеи, а всъщност те са просто пълнеж. Занимавка между две пътувания. Може би учебни помагала, знам ли. Идентифицираме се с тях, а всъщност те са само временни. Имат смисъл, но явно не е точно този който ние си мислим. Защото на смъртта и е все едно дали аз ще си завърша някоя грандиозна теория, която може да промени света или някой друг. За света ни изглежда наистина информацията няма автор. Авторството има смисъл само за личното ни развитие. Всичко останало е само боя, която накрая се измива от стъклото. И после пак отначало.

Не знам...

 П.С. Честно казано започвам да си мисля, че определена категория хора напускат Земята. Което значи, че в световен мащаб ни се готви нещо хм...вълнуващо. Не бих изпаданала в някакви апокалиптични предсказания и все пак. Ще бъде интересно.