Съботна вечер.Есенна,влажна,самотна.Помощ от никъде.Колкото и да вали,облаците остават.Слънцето вече не топли.Само свети.Защо ли?Какъв е смисълът му без топлината?

Ослепях ли,оглушах ли?Раждам ли се,или умирам?И в двата случая боли.Анестезия ли искам….в гръбнака-може би…

Вълната ме понесе,разкъса,разпиля и ме захвърли..На течението.Там в дълбокото.А уж можех да плувам.Тренирах дълго.Много стилове,много възможности,много пътища.Нямах треньор,нямаше кой да ми каже,че колкото и да плувам,винаги ще заставам между двете реки…Реките “Да” и “Не”Въпреки копнежа по равновесието,въпреки баланса….

“Да имаш,и да нямаш”…къде е разликата?Празно или пълно…..все твои си болки,твои радости….

Кое е по-важното?Любовта или душата?Жертвата или палача?Грехът или прошката?Къде е границата?Не искам да я определям,не искам  да слагам точка.Но многоточието не ми върши работа….само удължава агонията.

Някога имах брадва.Остра,истинска.Блестеше.Взимах я в ръце и само с един удар вършеше чудеса.Вярно, болеше.Раната не зарастваше с дни,но винаги идваше онази сутрин, в която се събуждах поизрязана,но здрава.

Но годините,смяната на сезоните и проклетото течение й нанесоха непоправими вреди.Острието  й вече не блести,дръжката изгни разядена от влагата на непролети сълзи.Ръждата полепна по душата ми и се загнезди,намерила удобно място за себе си.Все още имам брадва,но вече не е същата.Тежи ми,не мога да я повдигна….не мога.

А някога …….имах любов.