А можеше...Дали наистина можеше?

   Часът ли? Точно 14.56. В 15.00 трябва да е на работното си място. Цели четири минути. Колко много неща могат да се случат за тези четири минути? Ей го къде е. На втория етаж. За по-напряко – с асансьора. Защо и е да обикаля и да губи време? Времето е...дар.

    Вярвай си! – усмихващо хилейки се обади дяволчето.

    Ето го асансьорът. Точно пред нея. Я по-добре по стълбите. Не е момент за експерименти. Качване по стълбите и озоваване пред заключена врата. Не обича заключени врати. Асансьорът я чака. Кръгом и обратно по стълбите към първия етаж. Влиза в асансьора с мисълта за трите оставащи минути. Не обича да закъснява. Асансьорът се понася бавно нагоре...

    Нещо спря. Нещо спря ли? Какво спря?

    За части от секундата разбра, че това, което е спряло, не е нещо, а асансьорът. Асансьорът ли? Кой асансьор? Асансьорът??? Тя е в него. В същия този спрял в нищото или между нищото асансьор.

    И кой е заседнал в него? Как кой? Ти. Аз ли? Да, ти...

    Тя ли силно блъска по вратата отвътре или някой блъска отвън? Чуха ли я? Чуха я...

    Защо в асансьора е тъмно като в рог? Това ли е роговата тъмнина?

    Някой отвън проверява как е. Да седне на пода. Да седне? Техникът идвал. Ако не попадне в задръстване, до един час ще пристигне. До един час?

    Да седне ли или за стои права? Май ще е по-добре да седне. Усеща как подпира едната стена на асансьора, подпира другата, а след това бързо става. Ако пропадне? Къде ще пропада? Най-много в мазето.

    Започва голямото чакане. Защо? Защо и трябваше ли? Първо – да се качва в този проклет асансьор. Второ – да зареже мечтата си. Трето – няма.

    А можеше сега да е под небето на Атакама.

    Можеше, но не е. Тук си, в нашата действителност, в някакъв асансьор. Заседнал при това.

    Я по-спокойно! Мисли като за засядане в асансьорна виртуалност. Телефонът? Няма покритие...

    Мисли бързо за какво да мислиш. Защо ли? За да не изпаднеш в паника.

    По-важното е в момента асансьорът да не изпадне. Асансьорът може ли да изпадне в паника? Най-много в мазето. Има – няма един етаж.

    Полето...Морето...Не. Полето. По право му се полага.

    Ей сега да можеше да тръгне през полето. Да върви, докато спрат да я държат краката, да усети мириса на изорана нива, на окосена трева, да чуе усойната музика на вятъра, свирещ в клоните на ей онова дърво, ориентирът на равнината. Да поспре и да погали уморените слънчогледи. Да тръгне отново боса по прашните селски пътища, сливащи се с хоризонта. Те ще я поведат към него. С всяко приближаване, той ще се отдалечава, като неродена любов, като неродено щастие.

    А когато умората стане желана, да поседне на тревата, да погледне към разхождащите се облаци и да остави полският вятър да си поиграе с косите и, да ги разроши и да погали затопленото от залязващото слънце лице. Залез в равнината...Слънцето изчезва изведнъж. В един момент го има, в следващия го няма...И когато се насити на залеза, да поеме обратния път към дома. Към дома ли? Само на 200 километра е от тук, а ти в момента се намираш в асансьора. Забравяш ли?

    И бури са те брулили в полето, и гръмотевици са те гонили, и жадна си оставала, и вряла вода си пила, и виелици са те бутали, но и снежинки са галели лицето ти, и мирис на зюмбюл те е приспивал в надпревара с люлякови нощи, а момина с момкова сълза са пазели тайните ти.

    А спомняш ли си? Не си спомняй!

    Спомни си, но този асансьорен техник къде се бави?

    А можеше сега да си под небето на Атакама. Можеше, но си тук, така че...Мисли!

    Морето! Морето ли?

    Как пък се сети за морето сега?

    От километри го усещаш. Стъпиш ли на брега и се разтваряш в него. Изсмуква умората, но отмива, пречиства и зарежда мислите ти до следващата ви среща.

    Морето ли? Какво море? Асансьор!!! А можеше...

    Да, можеше, можеше, но си тук. Какво ти е влязла в главата тази Атакама? Да не беше зарязвала астрономията, сега можеше да си там, където ти се иска да си, но можеше и да не може.

    Август е! Месецът на падащите звезди и раждащи се мечти. Погледни небето през август! Виж Персеидите! Красива небесна заря. Мислеше се за звездобройка...Защо се отказа? Страхът е лош съветник. Случва се човек да се страхува от самия страх, а не от евентуалното страшно, което може да се окаже изобщо не страшно. Помниш ли Родопите, мистичната, Орфеевата планина. Вие, звездобройците, в компанията на звездите, на Персеидите под небето на Родопите.

    Е, сега вече наистина можеш да кажеш: А можеше да съм под звездното небе на Атакама...А сега си стой тук в асансьора и забрави за Атакама!

    Я по-добре се сети нещо...забавно. Екскурзията, децата, щраусите...Да я беше клъвнал щраусът на онази екскурзия, онзи, с черните пера, дето пазеше женските си, по нямаше да я е яд, та да разбере какво търси по никое време, на ничие място, един ден преди отпуската.

    На екскурзия с деца, като с деца на море. Не съвсем, но почти...Нейните бяха четири, ако брои и нейното. В някакъв момент и връчиха още три момчета, пред хикс крави за свидетели, че били сами. Тръгна с четири, оказаха се седем. Тя баща, тя майка – за един ден. Нейните не се отделят от нея, а онези, тричките, все щъкат насам-натам...

    Среща с кравите. Като видяха кравите онези ми деца, като се размучаха (кравите, не децата), като им отговориха (децата, не кравите)...Крави мучат, деца мучат...Забава!!! Та това са градски деца, които не различават овца от крава. Само дето децата си запушиха в някакъв момент деликатните нослета...

    По-добре се сети за играта в парка, след тази среща...Някакъв парк, в някакво село...

    В този парк имаше едно топче (не топче за тенис, а едно такова, приличащо на черешовото топче). Твоите, трите момчета, които все щъкат насам-натам, тръгват към топчето с таткото на техен приятел. Качва таткото своите деца, качва и твоите момчета...А, така не може!!! На топчето??? Не, че ще гръмне, но топче си е все пак...Трябва да ги спреш...

    Е, спря ги...Затичване, спъване, полет с усещане на прегръдка...Не само те прегърна земята, но и усети някакъв допир с нея...Отиде ти профилът...Някой ти подава мокри кърпи, друг – плик с лед...

    Е, случилото се случило...Една седмица не си подаде новият профил навън, а още една – излизаше със слънчеви очила. Вярно, след падането трите момченца не се отделиха от теб, но цената беше допълнителен щрих към профила ти. Какво прави един щрих?

    А бяхте тръгнали на тази екскурзия да се срещнете с щрауси. Видяхте ги, към края на екскурзията. Не бяха заловили главите в пясъка, защото нямаше...пясък...Ако някой от щраусите беше тръгнал към вас, сигурно щеше да подложиш носа...Така и така е защрихован...вече...

    Какви щрауси, какъв нос? Май забравяш къде си...В някакъв асансьор...Сега, ако отново си кажеш, че можеше да си под звездите на Атакама, ще те разбера – усмихна се второто и „аз”.

    Веднъж само да излезе от този асансьор...Ще основе дружество за защита на охлювите, дето все го отлага...Ще напише онова забравено писмо до Дядо Коледа, скрито някъде из черновите и...Ще изхвърли невчесаните си мисли, ще подреди разхвърляните си желания, ще заглади рошавите си намерения...Ще замрази навъсените си спомени...Ще си обещае спомени...Ще прояви не написани думи...Да, ще облече думите, ще разсъблече мислите си, ще облече намеренията си...Обещано – обеща...Колко време откакто си в асансьора? Час и петнадесет минути?

    Вратата на асансьора се отваря...Някакъв мъж се усмихва насреща и..Асансьорният техник ли се усмихва насреща и? Тази крачка отвътре навън и се стори, като да прекрачи два бряга...

    Повече никога...Никога...Никога в асансьор...

    Вярвай си! – усмихнато и се изплези дяволчето...

    Не забравяй небето под Атакама! – чу гласът му зад гърба си…