Наскоро прочетох в блога една много интересна мисъл, според която изкуството не трябвало да бъде ограничавано и на мен ми се прииска

 да кажа, че много обичам мегаломански фрази, защото правят човека да изглежда някак си по-интелигентен, дори в близкото си минало си събирах в едно тефтерче такива фрази, докато не ги намерих в интернет всичките и тогава спрях събирачеството. И така постепенно от Ловец на фрази станах Размишляващ върху фрази. ИИИИ, преди няколко поста видях фразата: „Изкуството не трябва да бъде ограничавано.” Щом я видях и веднага се съгласих, докато в мен не заговори онова гадничко гласче, дето се казва мисъл и като се замислих, а да ви казвам ли, че мисленето е противопоказно за мен, защото е главобъскащо занимание? Няма смисъл. Процесът започна, а като започне не спира. Мина ден – взех една работа допълнително, за да не мисля. Минаха два дни – черпиха ме работа, за да не мисля и като се уморих от работа разбрах, че от мислене няма отърване, щото като не мисля почвам да сънувам, а да сънувам гайди не си е здрав сън и реших да си излея мисълта, та до където стигне. Е, то е ясно, че ще стигне до интернет, но дума и пост дупка в интернет не правят - само нули и еденици.

Та да си дойдем на думата за изкуството. И веднага се сещам, че като наоколо няма мъже за обсъждане, жените си говорят за изкуство. Тук веднага се сещам за 3-4-ма мъже дето ще се засегнат, но ако обещаят да не ми подаряват откъснати цветя може да пропуснат горната фраза при четенето и да уважат главата ми с по някоя саксия или не кристална ваза, защото кристалните са прекалено скъпи, за общуване с моята глава.

Та да си дойда на думата изкуство. И като се замисля колко мнооого изкуства има, то изящни, то бойни... Бе, тая дума изкуство вече я ползват като изтривалка. Ама в тоя пост да разбираме изкуството, като изкуство, заради самото изкуство.

Определено няма да стигна до съгласие с мен и себе си по дилемата около думата изкуство, затова ще я оставя за други моменти на размисъл. Тоя път ще се огранича с безграничността на изкуството, ограничена до световъзприятието на човека. Малиии, колко интелигентно прозвуча. Тук всички разбирате веднага, че на мен не ми стига умствен багаж да защитя подобна теза, пък и не се напрягам да чета достатъчно, за да стигна до приемливи изводи, но знам някой нещица за границите на безграничността в изкуството, не във Вселената.

И такааа, ето и моите изводи за границите и ограниченията в изкуството.

Първата граница е самият човек - човекът като творец и човекът като консуматор на произведения на изкуството, по известен на света като колекционер. И двата вида си имат ограничения по отношение на фантазия, световъзприятие, а дори, ако искате и от към финанси, защото изкуството е елитарно занятие, което е и финансово поглъщащо, без значение дали човек го твори или го купува. Но колкото и безгранично разкрепостен да е един творец, той иска да показва нещата, които твори, т.е. иска някой да ги харесва и евентуално да ги купи, защото и творецът трябва да яде, а не творецът трябва да се прави на съпричастен към изкуството естет, които много разбира, ама някак си не може. И между тези двама човеци стой изкуството, защото онзи, които може иска да прави, а онзи, които иска да купи трябва да разбира. И тааааКааа, границата е установена между фантазията и хляба, както и между свободата и салама.

Тук мога да разказвам мноооого неща, включително и за това колко е ограничена фантазията и как е зависима от материята, т.е колкото е по-беден един творец, толкова му е по-богата фантазията, както и колкото е по-богат един колекционер, толкова му е по-бедна фантазията, но границите са за това, за да могат те двамата някъде да се срещнат.

Хайде, стига по първа точка за безграничността на изкуството, че този пост ще стане непрочитаем.

 

Втора точка по безграничността на изкуството е материалът от който се твори изкуство. Пример: за да се сътвори една мраморна статуя се отнема  материал от мраморен къс, но това не може да става до безкрайност, защото ако скулпторът не усети границата на материала ще остане без произведение, както и без материал за него.

Картината също има граници. От една страна е рамката, а от друга е пространството, което може да заеме или отрази.

Човешкият глас в пеенето също има граници и то точно от гледна точка на материала. Затова има женски и мъжки гласове, както има „дълбочини” и „ширини”, защото там където е замесено материалното винаги има ограничения.

АААААА и да не забравя писмените фриволности. Е тук просто ограниченията са безброй, като започнеш от граматиката и поне един камион литература, минеш през фантазията и стигнеш до онези сложни думички като ямб, хорей и още няколко стъпки с ужасни имена, които могат да уплашат всеки поет. Та изкуството изисква много жертви, включително и броене на срички, триене на щрихи и какво ли още не.

НО, винаги има едно голямо НО. В световната история винаги са ставали известни онези, които са успявали да надскочат всички граници, дори и тези на времето, но в изкуството никога и за никого не е късно да стане за резил, затова от гледна точка на последното има неща и хора, които искат да проникнат на дълбоко в изкуството, а на мен така ми се иска да имат малко мозък в главата си или поне някакви граници на самоограничение, но иначе нека нищо не ограничава изкуството, защото ако кажа друго знаете ли колко некадърници ще скочат да ме убиват? Ето в такива моменти един глас вътре в мен крещи:”Знам защо убиват куците коне!!!”, но това няма общо с изкуството, само с границите и ограниченията, които винаги стоят някъде на хоризонта, разликата между творците и псевдотворците е в това колко на далеч е хоризонта на фантазията им.