От няколко дни ми се ще да пиша за носталгията, която ме гони точно по това време на годината - меката есен /обичам този сезон/. В малките градчета, в дворовете на малките къщи мирише на пушек, на печени чушки, на окапали листа. Хората си говорят за гроздобера, за туршиите, за това "набрали" ли са дърва за зимата... След емоциите на лятото идва ред на мъничко успокоение преди задаващата се в далечината броеница от зимни празници. Всичко е тихо и някак умиротворено...А най-хубави от всичко са сутрините, с мътната, сякаш процеждаща се през опушено стъкло светлина, преди да е дошло слънцето, което цял ден ще се гони с облаците. Тихо, спокойно, добро. Чудя се, има ли пейзаж, който да означава доброта с начина, по който изглежда. Ако има, за мен ще е точно такъв - есенен. Спокоен, богат, кротък, притаен.Е, май не се получи това, което исках, но ако някой иска да го усети наистина - нека прочете Валери Петров, той е работил по върпоса истински, с талант...