Всеки ден един и същи маршрут и да не забележа колко красиви неща има около мен! Големия град, мръсния въздух, силния шум, като че ли заглушава всичко и все пак... Една сутрин прекосявайки малката градинка  с няколкото здрави пързалки, безлюдна все още, открих, че дори и да съм чувала, никога не съм се заслушвала във звуците на птиците по дърветата около мен, да погледна към небето, докато вървя по алеята и то да ми се усмихне, да усетя въздуха около себе си. Всеки сезон си има своята красота и песен на птиците, дори смръщените облаци ме радваха, защото ги има, защото ни има и света е хубав. А след работа- по обратния път да видя усмихнатите личица на малчуганите търчащи насам-натам и техния смях смесен с песента на косовете, които се напъват да се надвикат с тях. Странно щастлива се почувствах, изненадана, че от това може да си щастлив. Не знаех каква истинска радост и спокойствие носят тези обикновени всекидневни неща около мен, не ги забелязвах- все бързах.

От тогава, всеки път, когато мога да походя повече пеша, все повече се сещам да се заслушвам и попивам приятното усещане за живота.