Баба Пена от Мъглиж
реши -
ще се мести
в Париж.

Унуката Мая там
е художничка май
(не си бе идвала отдавна
по родния край).

Продаде бабето
къща, магаре, козичка
(отдавна бе Пена
самотна вдовичка).

Билета си купи,
съобщи на децата -
потресени бяха:
"Ах, срам за родата!"

"Стига съм чакала
тази Европа
на вратата ми селска
да дойде да тропа -
Айфеловата кула, Нотр дам дьо ПарИ...
изобщо, баби, виж ПарИ и умри."

На "Орли" скоро
я свали самолета,
Пена ченето намести,
вкара в ред силуета.

Мая не бе там -
и как да отиде?
Баба й искаше
физиономията й да види
като отвори врата
и я види отвън
с куфар в ръка,
ах, прекрасен сън!

Спря такси бързо,
адреса му даде,
но щом стигнаха там -
само административни сгради.

"Станала е грешка",
помисли си Пена,
"тая смачкана бележка..."
и извади жи-си-ема.

Преди обаче още
да натисне Unblock
(английски не говореше,
но за туй не бе нужен специален урок),
го зърна от раз
(сякаш в мъгла) -
с мека филцова шапка,
с вестник "Monde" във ръка.

И с мустачки извити,
с ясни сини очи -
шейсетте попрехвърлил,
но без много да му личи.

Приближи се до нея,
ах! целуна й ръка!
Продума на френски,
Пена хич не разбра.

(Сърцето обаче едва да изхвръкне)

"Бонжур!" - промълви
баба едва
и напълно забрави
да отдръпне ръка.

Той се наведе,
куфара взе
и тръгнаха двама
по Шанз-Елизе.

"Прощавай, Иване,
но тоз френски ерген",
баба си рече,
"е чакал цял живот мен..."