разпилени мисли

от momo на 07 юли 2006, 13:40

Категории: Невчесани мисли - Размисли
Етикети: настроения

 
Толкова е тихо в стаята, че мога да чуя как се гонят вън пеперуди. С едното си ухо долавям жуженето на хладилника, а с другото вентилатора на престария ми компютър. Мисля си за едно бебе. Мисля си особено много и с голяма тъга през онези четири дни от месеца. През тези, да. Тогава сякаш боли най-силно.

Котето спи свито на кълбо върху дивана. Мърка. Дали няма да го събудя с невъобразимия шум, който създавам, тракайки по клавишите..? Ще стане и ще навре малката си мокра муцунка в лицето ми. Ще се погали, ще ме оближе, после ще ме погледне с очи, сякаш за да се увери, че и аз го обичам.

В момента мога да обичам само едно бебе, глупаво коте! Нямам бебе, затова съм адски заядлива. Дори зла. Тази мека лапичка върху ръката ми е нежност, която не мога да поема. Крехка съм сега като кристална вазичка. Толкова малко ми трябва, за да се счупя. Вътрешно. Спокойствието, което излъчвам на пръв поглед коства всичките ми усилия. Един детски глас да влезе през прозореца и ще рухна окончателно.

Ставам и вадя от най-закътаното място на гардероба двете бебешки сини чорапчета. Безкрайно сладки са! Нямаше как да не ги купя. Бях чела отдавна, че купувачите на непотребни вещи са като малки деца, които събират миди по плажа. За миг придобиват истински щастливо изражение. Стискат в ръчичка тези външни късчета душа сякаш са сбъднатото им желание... А после ги хвърлят със скрита тъга, обидени на някакъв мъничък бог, който не е изпълнил своето обещание...