Без съмнение днешното изкуство е отражение на отношенията, които господстват в модерното общество – меркантилизъм, постигане на печалби без оглед на средствата, консуматорска мания, подклаждана от търговците чрез тотална реклама. Поставено в тази неблагоприятна свръхкомерсиализирана среда, то мутира от продукт с художествена стойност до нискокачествена търговска стока. Причините за тази колосална девалвация е много проста – тези, които потребяват тая стока – финансовият елит – не разполагат със сетивните възприятия и критерии да я оценят. Това позволява да им бъде пробутан всякакъв боклук. Ситуацията е подобна на тази от периода на Великите географски открития, когато европейските авантюристи предлагат евтини и нискокачествени дрънкулки на невежите диваци, получавайки в замяна злато и скъпоценни камъни. От този гешефт в крайна сметка страда самото изкуство, както и хората, които го ценят в истинските му измерения.

    Терминът изкуство съдържа в себе си възвишена конотация, но в днешно време предизвиква единствено асоциации с финансов оттенък и скандален привкус. Днес изкуство не е творческата материализация на най-възвишените представи на гения, а способността да пласираш продукта си с помощта на рекламата на възможно най-високата цена. Тоест, тук вече става дума само за търговия, та дори и за чиста спекула.

    Изкуството – всепризнатата кралица на всички човешки деятелности, коронованата особа на световната култура, днес е в позицията на прислужница на користни спекуланти. Изкуството – този Олимп на човешкия гений – от изключително трудно превземаем връх, по силите само на най-достойните единици, днес е място за нечистоплътни оргии на тълпи от естетически осакатени бездарници.

    Подходящ пример за настоящия казус с преобръщането на критериите в изкуството е приказката „Новите дрехи на царя”, която, разбира се, не е възникнала случайно. Познатата фабула разказва за ловки измамници, които „ушиват” за лекомисления и самовлюбен монарх дрехи, уж направени от специална материя, която, видите ли, не може да бъде забелязана от глупците и некадърниците. Предупредени пресметливо за чудния „ефект” да отсява умните от празноглавите, който уж притежавал модерният плат, свидетелите на това шарлатанство не смеят да споделят простата истина за голотията на своя владетел, страхувайки се да не се изложат. Днес имаме същата конфигурация – „творци”, които произвеждат нещо без никаква стойност, финансово обезпечени, но културно неграмотни консуматори и мълчаливо мнозинство, което, под страх да не бъде заподозряно и обвинено в естетическа некомпетентност, спотаява в себе си очевидния факт, че „царят е гол”, т. е. съвременното изкуство е дезавуирано от собствената си немощ. Това дава възможност на парвенющината и бездарието да излязат в настъпление и да се развихрят. Всеки упрек срещу царящия културен нихилизъм е посрещан от глутниците на тези advocatus diaboli с френетични анатеми и „разпни го”. Също като в приказката некомпетентни и користни адепти на съвременното изкуство се опитват да ни убедят, че негативното отношение спрямо безобразните му проявления се дължи на непознаване на неговата същност, характер и др. под. Преведено това означава, че който не примира от екстаз пред неговите продукти, е лишен от въображение, интелект, духовност, естетическа чувствителност и не е способен да прозре дълбокия замисъл на автора, да оцени вътрешната, скритата красота на произведението му. Естествено, това е все същата уловка от посочената приказка – който не вижда „дрехите”, е некомпетентен и глупав. Наистина, каква удобна формула за оправдаване на бездарието!

    В съвремието изкуството се явява изцяло елемент от икономическите отношения производство-потребление, губейки основни черти от своята същност – естетизъм, духовност, красота, съвършенство, хармония, симетрия, реализъм, образност, майсторство. От арбитър, следящ да не бъде размита границата между красивото и грозното, от възпитател на естетически идеи и понятия, то се превръща в проста пазарна стока, предмет на покупко-продажба. От сублимен творчески акт на естетически надарен субект, стремящ се да пресъздаде красотата на природата, на човека и на човешката душа по възможно най-реалистичен начин, то е сведено до ролята на предмет, предназначен да задоволи низките щения на комплексирани сноби. Гротескният вид, който днешното изкуство е придобило, е в пълно съответствие с жалката му длъжност на пазарен продукт – абсолютен сурогат, непълноценен заместител на класическото изкуство. Допуснали сме тази най-възвишена проява на човешкия дух и гений да бъде принизена дори и под нивото на обичайните потребителски артикули, в които ако не естетика, то присъства поне качество на материалите и изработката. За съжаление в съвременното изкуство отсъства както красотата, така и прецизността на направата. Всъщност, чрез одиозния си облик то отразява в пълна степен естетическата импотентност на шарлатаните, занимаващи се с неговото производство, и на потребителите на този пошъл ерзац.

    Изкуството днес се е превърнало в елемент от интериора, в част от модерното обзавеждане, и често се избира според цвета на стените, мебелите и останалите аксесоари в дома. Нерядко галериите са посещавани от купувачи, които водят със себе си своя консултант-дизайнер, който ги съветва какво точно да изберат, за да подхожда на съществуващото вътрешно оформление в тяхното жилище. Ролята на изкуството вече е сведена до функцията на луксозен предмет, символизиращ преди всичко определен статус, а наличието, или по-скоро отсъствието, на художествени качества е абсолютно пренебрегван показател. Което пък е добре дошло за страдащите от естетическа дисфункция примитиви, възползващи се от отпадането на непреодолимите иначе за тях ограничения – критичността на взискателния потребител на изкуство.

    Освен индикатор за общественото положение на притежателя си, съвременното изкуство е и форма на инвестиция. Непрекъснато растящите му цени, предизвикват масова еуфория у хората с търговски нюх и амбиции. Всеки купувач може да е сигурен, че днешното му капиталовложение в такъв продукт, утре ще се отплати, прибавяйки солиден процент печалба. Но това не говори по никакъв начин за художествената стойност на тези изделия, защото от тях по правило се интересуват предимно меркантилни типове, гонещи финансови облаги, без да се интересуват от естеството на търгуваната стока. Най-запалени играчи на борсата за модерно изкуство са новобогаташите от Катар, Русия, Китай и Индия, които с тези си завоевания си печелят известност и престиж, а и немалко пари, което е най-важният фактор, разбира се. 

    Издигналите се в някои случаи от нищото (което може да е похвално, ако е постигнато по честен начин), а понякога и със съмнителни средства тузари, бързат да манифестират финансовата си състоятелност със скъпи покупки – автомобили, яхти, имоти, острови, замъци, а защо не и изкуство. Последното е за тях само част от мероприятието за себедоказване чрез демонстративно излагане на прясно набавените материални придобивки. Затова и художествените качества не са от значение – важна е цената, и ако тя е сензационна, всеобщото внимание е гарантирано, което е и целта на обичайния себичен грандоман. Тъй като естетическите критерии са премахнати като маловажни и дори непотребни за крайния потребител, вече всичко, съпроводено с подходяща реклама, може да бъде провъзгласено за изкуство. И когато светът вижда, че абсолютен художествен брак се котира на пазара с такива високи стойности, това се превръща в модел за подражание. Това е особено привлекателно за творческите инвалиди, които могат да прогресират само в условията на такава естетическа недостатъчност. Ето, този е механизмът, чрез който бездарието се превръща в еталон.

    Проблемът не би бил толкова сериозен, ако засягаше само пряко замесените лица – бездарния творец, хитрия търговец и наивния богаташ. Но в днешният свят, в който царстват медиите, които формират и канализират обществените вкусове, цялата тази позорна спекула бива широко огласявана с акцент върху баснословната стойност на поредния фабрикат, наблягайки непременно и върху „гениалността” на неговия автор. За повечето хора средствата за масова информация са единственият прозорец към света, който изгражда техните представи и светоусещане, определя посоката на техните мисли, настроения и реакции. Това предопределя и налагането на днешните модни вкусове и естетическа визия в масовото съзнание. Така извратените взаимоотношения в света на съвременното изкуство, макар и на пръв поглед стоящи далеч от бита на средностатистическия гражданин, чрез посредничеството на медиите оказват пагубно влияние за изграждането у него на дефектни критерии.

    Медиите с особена охота публикуват информацията от света на съвременното изкуство, разчитайки на страстта на публиката към сензационни новини. Тя бива поглъщана със същата подсъзнателна ирационална пристрастеност, както и известията за природни катастрофи, пътно транспортни произшествия, социални катаклизми, финансови измами, масови убийства, борсови спекулации и престъпления от всякакъв род. За средствата за масово осведомяване няма никакво значение каква е новината – важен е рейтингът, който ще произведе за медията, и, разбира се, средствата от реклами, които ще привлече. Актуалните новости за съвременното изкуство, предлагани на публиката, са само средство за спечелване вниманието на аудиторията, както и всички останали новини. И колкото са по-пикантни, т. е. свързани със секс, наркотици, изневери и най-вече – с пари, толкова по-популярна става медията. А светът на модерното изкуство изобилства от такива пикантерии, защото то реално се издържа от тях. Самото изкуство тук е забърсано под килима – останали са само екстравагантността, оригиналнеченето, пародията, позата, сензацията, ексцентричността.

    В опита си да отбраняват с всички средства кощунствените деяния на съвременните творци, техните верни апологети прибягват до различни прийоми. Един от любимите им е трикът с т. нар. „индивидуализъм” или „индивидуален подход”. С него се цели да се даде обяснение на уродливите изделия, които днес висят позорно в галериите за съвременно изкуство, представяни за „шедьоври” на „велики художници”. Тезата е, че това било личното виждане на автора, който по този начин показвал собствения си поглед върху света и събитията. Жалък опит за оправдаване творческата импотентност! Защото не индивидулният подход прави твореца, а способността му да обективизира чрез изкуството си своите идеи в доставяща естетическо наслаждение реалистична форма.

    По силата на природните закономерности всички хора са различни и притежават свои отличителни характеристики. Това определя и различния им подход при извършването на обичайните дейности. Всички шофьори карат автомобилите си по специфичен начин, но не индивидуалните различия в шофирането им ги прави шофьори, а способността им да управляват превозното средство. По същия начин художниците рисуват по различен начин, но това, което ги детерминира като художници, не е разнообразието в маниерите и методите им, а способността им да рисуват правилно, т. е. да изобразяват правдиво и убедително обектите. Едва когато някой усвои умението да рисува правилно, тогава той може да бъде определен като художник. А индивидуалният му подход ще служи просто да го различаваме от останалите художници, а не да го дефинираме като художник. Защото тези, които не умеят да рисуват правилно, го правят също по различен начин. Ако се ръководим само от това, че художник е този, който драска по своеобразен начин, тогава всеки бездарник може да бъде художник. Къде тук е критерият?

    Издигането на индивидуализма в култ, придаването му първенстваща роля пред останалите задължителни критерии е дълбоко погрешно. Това води до превръщането на оригиналнеченото и ексцентризма във водещи мотиви за твореца.

    Всички бездарници са бездарни по различен начин (т. е. всеки от тях е бездарен по свой си индивидуален маниер), но не различията ги правят бездарници, а неумението им да рисуват правилно, което е основен критерий. Отричането на това правило отваря вратите на изкуството за всякакви некадърници, които се крият зад мантрата „индивидуален подход” – т. е. „аз рисувам отвратително, не защото съм бездарен, а тъй като това е моето оригинално виждане за нещата”.

    Тезата за „индивидуалния подход” всъщност е зле прикрит опит в изкуството да се промъкнат откровено посредствени негодяи, които с това се опитват да създадат впечатление, че в изкуството няма критерии. И е видно, че не малко хора се хващат на тази елементарна уловка.

    Индивидуализмът не може да бъде решаващ критерий в никоя сфера и най-малко може да бъде такъв в изкуството. Все едно някой да се качи в автомобила и да започне да криволичи и да се блъска в каквото попадне на пътя му, обявявайки, че това не е по причина на неумението му да шофира, а е израз на неговия „индивидуален подход”. Значи тогава всеки може да бъде шофьор, щом като „индивидуалният подход” е поставен над всички критерии. Демонстрация на точно такава катастрофа, породена от неспособност, са „постиженията” в съвременното изкуство, където индивидуализмът е поставен на първо място. Всеки драска, каквото роди бездарния му и понякога болен мозък, оправдавайки се със собственото си виждане.

    Друг фокус, чрез който се прави опит съвременното изкуство да бъде маскирано като... изкуство, е твърдението, че не било необходимо обектите да бъдат пресъздавани от творците в техните произведения възможно най-близко до реалния им облик, защото и с извънредно оскъдните си похвати и, меко казано, странни образи то, съвременното изкуство, успявало да предава послания. Само че това опростенчество е свело съвременното изкуство до свойството на обикновените пътни знаци, които с възможно най-прости средства и символи също излъчват определени послания. Това е доказателство, че ако надраскаме няколко фигури и някой разпознае в тях човешки форми, това не означава, че сме сътворили изкуство. В детските рисунки, табелите, пиктограмите, емблемите и пътните знаци също се разпознават разни обекти и без усилие можем да отгатнем замисъла им, но това не ги прави изкуство. Последното лесно се разпознава по висшата степен на майсторство, с която са пресъздадени образите и формите, нещо, което не може да се каже за пътните знаци и съвременното изкуство. Но ако за първите това е разбираемо и необходимо с оглед на тяхната функция, то за естетическата ограниченост, опростителство, банализиране и примитивизъм на съвременното изкуство няма никакво оправдание.

    Ето как стоят нещата в днешното изкуство. Имате любимо ястие, което сте опитвали многократно и чийто вкус, вид, аромат, начин на приготвяне, съдържание и консистенция са ви прекрасно познати. Влизате в реномирано заведение, за което сте чували, че предлага изискани и добре приготвени храни и си поръчвате този ваш предпочитан специалитет. Когато ви го поднасят обаче, виждате и дори подушвате, че това въобще не е желаната от вас гозба. В чинията ви се мъдри нещо силно изгоряло, миришещо при това и на развалено, в което, доколкото можете да различите, даже не се съдържат необходимите продукти. Естествено, вие не бихте консумирали подобна помия и търсите сметка от управителя. Той, обаче, придружен от тълпа клакьори, се опитва да ви убеди, че изгорелият бълвоч е именно посоченото от вас ястие, че вие нямате вкус, че не разбирате от тези неща, че не сте в интелектуалното състояние да проумеете, че имате честта лично да опитате произведението на главния готвач – много известен кулинарен гений – който чрез него бил изразил индивидуалния си подход. По същия начин глашатаите на съвременното изкуство ни поучават с менторски тон, че грозното е красиво, бялото е черно, бездарието е гениалност, посредствеността е талант, безидейността е вдъхновение, асиметричността е симетрия, несъразмерността е пропорционалност, дисхармонията е благозвучие, примитивността е естетика, вулгарността е култура, безобразността е изкуство и т. н. Те ни убеждават, че в куриозно-парадоксалните драсканици се крие някаква особена красота – такава, каквато само „призваните” могат да видят; че в тях се съдържа дълбок смисъл; че те предават възвишени послания; че внушават велики идеи; че изразяват силни чувства, но ние, непросветените, не можем да се насладим на цялото това „богатство” защото сме невежи и безчувствени. Досущ като в приказката тези зомбирани индивиди се опитват да ни накарат да не вярваме на зрението, слуха и чувствата си, а да се доверим изцяло на тяхната преценка. Какво неописуемо нахалство!

    Не е необходимо някакво извънредно умствено усилие, за да се отгатне причината за пословичната ненавист на модерните днес „творци” към красивото, към симетрията и реализма – ненавист, която флагрантно се откроява в умопомрачителните им до патологизъм творения. Първоизточникът на тази неприязън е комплексът, породен от проумяването на неспособността им да ги пресъздават в собствените си работи поради творческата си имбецилност. Това е непреодолима пречка пред реализацията им на пазара, затова задача от първа важност за тях е всички естетически критерии да бъдат омерзени и запокитени на бунището. Този регресивен процес е в ход от прекалено дълго време и днес се намира в заключителната си фаза. Днес имаме нещастието да сме свидетели на неговата кулминация, която ознаменува триумфа на посредствеността. Красотата е обругана и низвергната, защото дори само нейното съществувание е отрицание на инфантилните прояви на днешните производители на изкуство. Реализмът съвсем целенасочено и злоумишлено е охулен и злепоставен, защото се явява непостижим връх за паразитиращите натрапници. Той е абсолютен антипод на несръчните им експерименти и самото му присъствие ги денонсира категорично. Ако естетическите критерии, които с толкова любов и всеотдайност са градени от предишните поколения, бяха все още в сила, днес огромна част от статистите, подвизаващи се на художествената сцена, не биха могли да преживяват от бездарието си. Защото тези критерии са ситото, през което се отсяват некадърниците. Ето затова те толкова упорито бяха атакувани и торпилирани от ордите лишени от талант самозванци. Детронирането на тези критерии позволи на тия варварски пълчища да нахлуят в храма на изкуството и да му отмъстят за собственото си бездарие. Естетическите ценности, развивали се в продължение на хилядолетия, днес са безсрамно поругани от агентите на съвременното изкуство. Техните атрофирали креатури са стряскаща епитафия за една преждевременна кончина – тази на истинското изкуство!

    Все пак, изхождайки от историческите закономерности, можем да предположим, че след дългия период на мракобесие и деградация, характеризиращ се с пълен упадък на критериите и стойностите, изкуството ще преживее отново своето прераждане, както това се случи в периода на Ренесанса. То отново ще се върне към изконните си ценности – хармония, симетрия, реализъм, естественост, художественост, стремеж към съвършенство, убедително представяне на стойностни идеи, способност да доставя естетическа наслада. Отново, изпразненият днес от съдържание термин изкуство, ще се изпълни с традиционния си смисъл и същност, правейки ни благословени свидетели на върховното майсторство на гениалния творец да пресъздава красотата в най-изящните й форми и багри. И изкуството пак ще възкръсне от пепелта на днешната разруха, защото „животът е кратък, а изкуството – вечно”.