Говори се, че едно време, откъдето е минал прабългарин, град от камък е оставял след себе си. След пет века сериозен сблъсък с турците, сме запазили езика си, религията си и бита си.

 

През около девети век, една група отчаяни хора, минаващи през България, били попитани накъде са тръгнали, а те отвърнали: "Отнякъде сме, заникъде сме?"

 

Добре де, питам се, а българите сега накъде сме тръгнали? Газовата криза не бе ли достатъчно доказателство за това, че всички на тая планета сме свързани много по-силно, отколко сме предполагали - рано или късно "чуждата попара" достига по един или друг начин и нас. Нищо казано или сторено не изчезва в нищото. То все ще почука на вратата на принципа на причинно-следствената връзка.

 

От кризата пострадаха най-тежко хората в неравностойно положение и децата - най-невинните и безпомощните. Това е много жалко. Никой ли, Боже мой, не го е грижа, че всичко, което сега се случва, оставя своите следи най-вече върху децата, които утре със своите емоционални рани ще строят бъдещето? Ние най-вероятно ще сме малко по-стари и малко по-зависими от тях.

Не ни ли поучи историята, особено що се отнася до политиката на 70-те години, че единственото безплатно нещо е "сиренцето в капана за мишките"?

Чувала съм, че каквото ти е в сърцето, такова е около теб. Чувала съм, че всеки в едната си ръка държи собствения кръст, а с другата подпира чуждия. И се питам, защо след като сме една шепа народ, се малтретираме и избиваме един друг. Как се стигна до тук и какво следва?