Неделя, една от обичайните.Бързам за работа сутрин рано,а студа вече се усеща по ръцете затова ги пъхам в джобовете на анорака и се забързвам към спирката.Не след дълго автобуса минава полупразен и си избирам място точно където работи парното под седалката.Хубаво е когато зяпам през прозореца,действа релаксиращо.Вратите се отварят на поредната спирка когато се качва едно момиче облечено много тънко с вечерна рокля.Сяда в другия край на автобуса изобщо не забелязвайки присъствието ми."Дявол да го вземе времето не е за мъже навън ,а тази русалка се разхожда без връхна дреха" си мисля аз.Като човек свикнал да се вглежда във всичко красиво и необичайно забелязвам грима й който е размазан.Може би от търкане с ръка или сълзи. Странното е че  обикновено хората усещат когато ги гледа някой,а момичето е някъде другаде...където няма студ, а има само горещи емоции..Сълзи потичат от лицето й , а аз изпитвам нещо което не вярвах че мога към непознат човек- нуждата да я прегърна ,да я погаля ,да й обещая че няма да я накарам да плаче никога повече ,може би единствено от радост."Явно е от излъчването" продължавам да си мисля аз:"А какво ли ще си помисли ако отида и споделя това което ми е на сърцето?"

 На следващата спирка  тя слиза.А аз оставам със спомена и съмнението, че един навярно луд човек  си е изпуснал шанса да заговори жената на живота си.