Автор: Виктор Кордон 

Инвазията на Русия в Украйна неизбежно поставя въпроса за причините за този акт на видимо непровокирана руска агресия. Изобилието от коментари както на мастити експерти, така и на политици, а също и на обикновени хора, показа, от една страна, фрапиращо неразбиране на геополитическите процеси от страна на болшинството от коментаторите, и, от друга, стряскащо и вредоносно разделение в българското общество по линията русофилство-русофобство. И това несъмнено се отразява негативно върху качеството на анализите. Поради това те са издържани почти изцяло в духа на ирационалното противопоставяне между русофили и русофоби и се ограничават до крайностите “Путин е прав” и “Путин е престъпник”. Това води до липсата на каквито и да е опити за целесъобразно анализиране на ситуацията, на причините за конфликта и на мотивите на главните играчи. Затова в този материал си поставяме за цел да внесем яснота в тази, очевидно, тъмна материя за българския наблюдател, който традиционно страда от политическо невежество, историческа неграмотност и дълбоки предубеждения.  

Както знаем, всяко събитие, независимо от мащабите му, си има дълбоки причини и предистория, и войната на Русия срещу Украйна не прави изключение. Ключ към правилното разбиране на това явление може да ни даде един друг позабравен и недобре познат конфликт отново по границите на Руската федерация – руско-грузинската война от 2008 г. 

Обявилата независимостта си през 1918 г. Демократична република Грузия е нападната от Червената армия през 1921 г. и инкорпорирана насила в състава на Съветска Русия под названието Грузинска съветска социалистическа република. Желанието на грузинците да се освободят от съветските окови нараства към 1989 г. с отслабването на СССР. Това подтиква съветските ръководители да подстрекават сепаратистките амбиции на Южна Осетия и Абхазия, съществували дотогава като автономни области в състава на Грузинската ССР. Въпреки това Грузия обявява своето възстановяване на независимостта на 9 април 1991 г., като по този начин става първата небалтийска република от Съветския съюз, която прави това. То усилва още повече подкрепата на Москва за абхазците и южноосетинците в опит да отслаби Грузия и да я върне в орбитата на Кремъл.  

За Русия Южен Кавказ, в който е разположена и Грузия, представлява район от особено стратегическо значение, защото се явява буферна зона между нея и Близкия Изток. Черноморското крайбрежие на Грузия, част от което се намира в Абхазия, също е важна зона за руските интереси. Освен стратегическите, Русия има и сериозни икономически интереси в този регион, свързани с достъпа до основни петролни резерви. След като през 2000 г. Владимир Путин става за първи път президент на Руската федерация, разногласията с Грузия отново ескалират. През 2002 г. Русия започва да раздава паспорти на жителите на Абхазия и Южна Осетия без разрешението на Грузия. Тази политика на “порусначване” или “русификация” на населението на тези области става основа за бъдещите претенции на Русия към тези територии. 

Притискана от Кремъл, Грузия се обръща към Запада като единствена възможност за отклоняване на руската агресия. Когато през 2004 г. президент на Грузия става Михаил Саакашвили (учил и работил в Украйна, Съединените щати и Западна Европа), той обявява за свой приоритет връщането на Абхазия и Южна Осетия под грузински контрол и влизането на страната му в НАТО. Грузия засилва отношенията си с НАТО, участва в мисии на организацията в Ирак и Афганистан и в редица взаимни военни учения със страни-членки, приема натовски военни инструктори да обучават нейните войски и изпраща войски на обучение. Това още повече разгневява руснаците. След като Грузия депортира четирима руски шпиони през 2006 г., Русия започва пълномащабна дипломатическа и икономическа война срещу Грузия, последвана от преследване на етнически грузинци, живеещи в Русия. 

На 5 януари 2008 година в Грузия е проведен необвързващ референдум за членство на кавказката република в НАТО, на който 77% от гласувалите се обявяват за присъединяване към евро-атлантическите структури. Напрежението в региона се засилва непосредствено след обявената независимост на Косово (на 17 февруари 2008 г.). Именно в отговор на косовската независимост Руската федерация заявява, че ще преосмисли отношенията си със самообявилите се грузински републики. По-късно същата година, по време на срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., американският президент Джордж Буш предлага на Грузия и Украйна да бъде предоставено членство в Алианса (Германия и Франция се противопоставят). В отговор на което Путин заявява, че разширяването на НАТО към Русия "ще бъде прието като пряка заплаха за сигурността на страната ни". Под указанията на Москва абхазките и южноосетински сепаратисти започват провокации срещу грузински населени места, граждани и военни обекти. Тази провокация предизвиква ответна реакция на Тбилиси, а с това и ескалация на конфликта, в който Русия намира претекст да се включи и в крайна сметка да спечели. В резултат Абхазия и Южна Осетия обявяват “независимост”, която е призната само от Русия, Никарагуа, Науру, Венецуела и Сирийската Арабска Република (все видни демократични страни).  

С какво ни помага историята на руско-грузинския конфликт да разберем ситуацията с руската инвазия в Украйна?  

Между тези на пръв поглед привидно различни и далечни по време и като разстояние събития все пак има достатъчно близки паралели, които ни указват основанията, подбуждащи руската страна да прибегне до тези крайни мерки. И двете страни са бивши съветски републики, граничат директно с Русия, управлявани са от неподлежащи на контрол от Кремъл фигури, желаят да се присъединят към вражеския за Русия Атлантически съюз и имат ключово за руската сигурност стратегическо местоположение. До голяма степен развитието на събитията в Украйна са идентични с тези в Грузия.  

През голяма част от историята си областите, населени с украинци, са били част от Полша и Русия, а в някакъв момент и от Австро-Унгария. След хаоса на Първата световна война и на Руската революция от 1917 г. западните украински територии са присвоени от Полша, а останалата част – от СССР. Няма да се спирам на престъпленията на комунистите срещу украинския народ, едно от най-големите от които е Голодомора, приел характера на геноцид, отнемайки живота на милиони души. Също като Грузия и Украйна обявява независимостта си през 1991 г., а суверенитетът й е признат от международната общност.  

През 1994 г. в Будапеща под председателството на Ядрения клуб, Украйна доброволно се съгласява да се откаже от ядрения си арсенал, останал й в наследство от СССР, и да го върне на юридическия наследник на Съветския съюз – Руската федерация. В замяна на този акт Великобритания, САЩ и Русия стават гаранти за суверенитета и териториалната цялост на Украйна. Това означава, че Русия, Обединеното кралство и Съединените щати се съгласяват да поддържат териториалната цялост на Украйна чрез т.н. Будапещенски меморандум. През 1999 г. Русия е една от подписалите Хартата за европейска сигурност, чрез която „потвърждава присъщото право на всяка участваща държава да бъде свободна да избира или променя своите договорености за сигурност, включително договори за съюз, докато те се развиват“. Тоест нападението на Русия над Украйна е нарушение не само на международното право, но и на договорите, които Русия е подписала, и на гаранциите за суверенитета и териториалната цялост на Украйна, които Москва сама е дала на тази страна.  

В годините след разпадането на Съветския съюз няколко бивши страни от Източния блок се присъединяват към НАТО, отчасти в отговор на регионалните заплахи за сигурността като руската конституционна криза от 1993 г., войната в Абхазия (1992–1993) и Първата чеченска война (1994 г. –1996). Руските лидери описват това разширяване като “нарушение” на уверенията на западните сили, че НАТО няма да се разшири на изток, което е доста наивно, тъй няма официално заверени такива обещания.  

Президентските избори в Украйна през 2004 г. са силно противоречиви. По време на предизборната кампания кандидатът на опозицията за проевропейска интеграция Виктор Юшченко е отровен, в което бе заподозряна Москва. През ноември премиерът Виктор Янукович (открито подкрепян от Кремъл) е обявен за победител, въпреки твърденията на наблюдателите за фалшифициране на избори. По време на двумесечен период, известен като Оранжевата революция, големи мирни протести успешно оспорват резултата. След като Върховният съд на Украйна анулира първоначалния резултат поради широко разпространени изборни измами, е проведен втори тур, който довежда на власт Юшченко като президент и оставя Янукович в опозиция. В Русия разглеждат Оранжевата революция и други цветни революции за демокрация в постсъветските държави като подстрекавани от западни страни, за да подкопаят националната сигурност на Русия. Руският президент Владимир Путин описва руските протести през 2011–2013 г. като опит за прехвърляне на Оранжевата революция в Русия.  

Както бе казано по-горе, на срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Украйна и Грузия правят опит да се присъединят към НАТО, като президентът на САЩ Джордж Буш настоява за приемането им. Германия и Франция не се съгласяват, за да избегнат враждебността на Русия. НАТО в крайна сметка отказва да предложи за приемане Украйна и Грузия, но излиза с изявление, в което се съгласява, че „тези страни ще станат членове на НАТО“. Путин изразява категорична опозиция срещу кандидатурите на Грузия и Украйна за членство в НАТО.  

През 2010 г. Янукович печели президентските избори. Поддръжниците му са от южните и източните региони на Украйна, които приветстват близките връзки с Русия. До януари 2013 г. повече от половината от министрите, назначени от Янукович, или са родени в района на Донбас, или са направили някаква решаваща част от кариерата си там. Над 46% от бюджетните субсидии за социално-икономическо развитие са отпуснати за администрациите на Донецка и Луганска област  – 76,2 милиона долара срещу 87,5 милиона долара за цялата останала част от страната.  

След като Русия оказа натиск върху Украйна, през ноември 2013 г. Янукович отказва да подпише Споразумението за търговско асоцииране на Украйна със Западна Европа, въпреки огромната подкрепа за договора във Върховната Рада, което веднага разпалва народното недоволство. Започва Евромайдана – вълна от демонстрации и гражданско неподчинение, започнала в нощта на 21 ноември 2013 година, когато украинският президент Виктор Янукович отказва да подпише споразумението за асоцииране с Европейския съюз, като вместо това иска да засили отношенията между Украйна и Евразийския съюз, където Русия е основен играч. Протестиращите се обявяват против възможността за задълбочени връзки между Украйна и Русия. Като цяло тези протести са насочени към поддържане на законно установения геополитически курс на Украйна към Европа, което означава за Русия по-нататъшно оттегляне на Украйна от руския контрол. На следващата година Янукович е отстранен от президентския пост, а няколко дни след това с помощта на руския Спецназ напуска Киев и избягва в Русия. Лидерите в рускоговорящата Източна Украйна декларират продължаваща лоялност към Янукович, което води до проруски вълнения.  

Размириците са последвани от незаконно анексиране на Крим от Русия през март 2014 г. и войната в Донбас, която започва през април 2014 г. с образуването на две подкрепяни от Русия сепаратистки квази-държави: Донецката народна република и Луганската народна република. 

На 7 февруари 2019 г. Върховната Рада, парламентът на Украйна, гласува за изменение на конституцията, за да се посочи, че дългосрочната амбиция на страната е да се присъедини към Европейския съюз и НАТО.  

Главният съветник на Путин по националната сигурност, Николай Патрушев, според който Западът е в необявена война с Русия от години, е водеща фигура зад актуализираната стратегия за национална сигурност на Русия , публикувана през май 2021 г. В нея се посочва, че Русия може да използва "насилствени методи" за "осуетяване или предотвратяване на неприятелски действия, които застрашават суверенитета и териториалната цялост на Руската федерация". 

По време на струпването на руски войски по границите на Украйна, предшестващо нападението през 2022 г., Русия отправя искания към САЩ и НАТО, включително правно обвързващо споразумение, което не позволява на Украйна да се присъедини някога към НАТО, и премахването на многонационални сили, разположени в източноевропейските държави-членки на НАТО. Русия заплашва с неуточнен военен отговор, ако НАТО продължи да следва „агресивна линия“. Такива искания от страна на Русия, разбира се, са абсолютно несъстоятелни, тъй като те не зачитат правото на всяка страна сама да определя своя политически, икономически и отбранителен път на развитие и съюзите и блоковете, в които да членува. 

Очевидно след като НАТО, ЕС и засегнатите страни отказват да изпълнят неоснователните руски ултиматуми, Русия поема по пътя на войната, както в случая с Грузия. Това води пряко до руската агресия срещу Украйна, започнала на 24 февруари 2022 г.  

Каква обаче е ролята на САЩ в тези събития? 

Всъщност участието на Америка в украинските събития е съществено, дори първостепенно. Може да се каже, че американците имат основен “принос” за руското нападение над Украйна, колкото и парадоксално да звучи това за незапознатите с материята. Тази страна има щастието или нещастието да се намира на западната граница на Русия, което автоматично я превръща в предмет на силни аспирации. На нейна територия от дълго време се води многостепенна и мащабна война на различни нива, която често протича извън полезрението на публиката. САЩ отдавна финансират и отглеждат там разни организации и отделни лица, които обработват общественото мнение и го насочват в изгодна за американците посока в противовес на руското влияние. Така се стига до момент, в който украинците започват да импонират на западния обществено-икономически модел, рекламиран широко от американската пропагандна машина, и да се стремят към него. Но ние не можем да обвиняваме само американската пропаганда или пък украинския народ за този избор, защото само силно идеологически обременени индивиди с много ограничен мисловен хоризонт могат да предпочетат руския модел пред западния. Така че стремленията на украинските граждани към Запада са обусловени от естествено желание за постигане на по-добър живот, към което се стреми всеки от нас. Само че някои неориентирани особи (русофилите) погрешно смятат, че могат да го постигнат, следвайки сляпо Русия. 

Всъщност интересът на Съединените щати към Украйна не е предизвикан от загриженост за нейното благополучие (каквато не се очаква в света на политиката), а от чисто геополитически съображения. Техните главни цели са такива, каквито са били винаги – да не допуснат усилване на своите врагове. И, колкото и да е странно за някои, основните им врагове не са китайците, а Русия и Германия. През 2015 г. Джордж Фридман (George Friedman) в интервю за руски медии изказа еретичната и непонятна за някои мисъл: “Най-опасният съюз за САЩ е този между Германия и Русия – германските технологии и капитали и руските човешки ресурси”. А г-н Фридман не е случаен човек, той е американски политолог и основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор, в която работят много бивши служители на ЦРУ. През същата година в своя реч той заявява: 

“Първичният страх на Съединените щати е от германските технологии и капитали и руските ресурси и човешка сила като единствената комбинация, която адски плаши САЩ от векове.
… 

Първостепенният интерес на Съединените щати, заради който в продължение на век водихме войни – Първата световна, Втората световна, Студената война – бяха отношенията между Германия и Русия, защото обединени, те са единствената сила, която може да ни заплаши, и да се уверим, че това няма да се случи”. 

Противно на общоприетите наивни представи, именна Западът, в лицето на САЩ, Великобритания и Франция, предизвиква две световни войни, за да предотврати сдобиването на Германия с евтини ресурси било чрез придобиването на колонии (Първата световна война), или завладяването на богати на суровини територии (Втората световна война). Великите държави приемат като смъртна заплаха възможността Германия да получи достъп до безплатни ресурси или дори до такива на ниска стойност. Причината е в огромния потенциал на германския народ, който дори и при липсата на собствени суровини и необходимостта да ги купува по международни цени, произвежда и изнася огромни количества качествени стоки, което Западът възприема като висша опасност за икономическите си интереси. 

Няколко бързи факта потвърждават тази теза. Германия разполага с 17 пъти по-малко население и работна сила от Китай и 27 пъти по-малка територия, но произвежда само 3,9 пъти по-малко стоки и изнасят само 1,4 пъти по-малко такива. В същото време БВП на Германия на глава от населението е 4,2 пъти по-голям от този на Китай. А най-фрапиращото е, че по износ на глава от населението Германия изпреварва Китай 9,4 пъти! И това е при положение, че германците не разполагат със свои ресурси. 

Ето защо сближаването между Германия и Русия, което би осигурило на германската икономика суровини на изгодни цени, се разглежда на Запад, и особено в Съединените щати и Обединеното кралство, като заплаха от най-голяма величина. Затова единственият начин да предотврати неизбежното по-задълбочено руско-германско сближаване (един от изразите на което щеше да бъде “Северен поток 2”) САЩ виждат в отравянето на отношенията между тях. За тази цел те използват слабото място на Русия - нейният първичен страх от заемането от страна на НАТО на стратегически позиции по нейните граници и в частност в Украйна. 

Поне две събития служат като ясен знак, че именно Съединените щати се притесняват от задълбочаване на отношенията между Германия и Русия и се стремят да ги възпрепятстват с цената на всичко. Първото е настойчивото американско предложение за приемане на Украйна и Грузия в НАТО, осъществяването на което неминуемо би разтрогнало отношенията на Русия с европейските страни, в това число и с Германия. Разбирайки, че това би попречило на връзките й с Москва, от които и двете страни имат полза, Германия отхвърля американското предложение. Според устава на НАТО всички страни трябва единодушно да гласуват, за да бъде прието каквото и да е предложение. Тоест дори и една страна може да наложи вето. В конкретния случай към Германия се присъединяват и други държави, което блокира американския проект. 

Второто е яростното противопоставяне на Вашингтон на проекта “Северен поток 2”. Американците си дават сметка, че с евтиния руски газ Германия става още по-конкурентоспособна и икономически силна, което би увеличило и политическото й влияние. Но неотстъпчивостта на Берлин показва на янките, че и по този начин не могат да преустановят руско-германските икономически контакти. 

Виждайки, че не може с политически натиск да въздейства върху европейците, и конкретно на германците, Америка решава да използва по коварни прийоми. Принуждавайки Русия да нападне Украйна, чрез силен и постоянен натиск по границите й, САЩ поставят Европа пред невъзможност да продължи взаимоотношенията си с Русия. В този случай ЕС е принуден да осъди действията на Москва и Путин, да им наложи санкции и да преустанови връзките си с тях, въпреки очевидната икономическа неизгодност на този акт. Така Путин, Русия и Европа попадат в капана на САЩ, който е пригоден преди всичко за Москва и Берлин. И засега американският план работи поне приблизително според очакванията на Вашингтон.  

Бидейки все още глобален хегемон, Съединените щати разполагат с лостове за влияние в почти всяка точка на планетата, включително и по границите на Руската федерация. Тези инструменти (политически, дипломатически, икономически, информационни, шпионски, военни) им позволяват да формират удобни за тях условия в сферите им на влияние, а също така и да оказват натиск върху областите извън техния обхват. Русия също разполага с известни възможности да влияе на определени страни, но в сравнение с американските нейните са силно ограничени. Тъй като Украйна е област, в която се сблъскват американските и руски интереси, тя става обект на особено внимание и от двете страни. За Русия тя е от жизненоважно значение за собствената й безопасност, поради което Москва се стреми да я държи на всяка цена под свой контрол. За Америка Украйна има висока стойност, защото чрез нея може да оказва натиск върху Русия и да влияе на отношенията между нея и европейските страни, и преди всичко на тези с Германия. Защото спрямо Германия американците имат специален интерес от най-висш порядък, както изяснихме вече.  

В български контекст, водени от своето пословично невежество и дълбока слепота българските русофили силно се надяваха Китай да застане зад Русия, с която заедно да натрият носа на омразния Запад, и най-вече на янките. За тяхно огромно съжаление обаче това не се случва и няма да се случи. Поне не и при тези обстоятелства. Китай се въздържа от директна подкрепа за Русия по няколко причини. Едната е, че се страхува от западни санкции, които могат да му нанесат колосални и непоправими щети. Ако Западът спре да купува китайските стоки, преустанови инвестициите си в страната, изтегли предприятията си от нея и й прекъсне достъпа до западни технологии, Китай ще се върне в каменната ера, защото без Запада Китай е кръгла нула. Другата причина е в това, че ако китайските интереси изобщо съвпадат в някаква степен с руските, то това е само в много ограничени аспекти и Пекин не вижда повод да се намесва в конфликт, който няма да му донесе никакви икономически, финансови или териториални изгоди. Третата причина е, че Китай умело се възползва от затрудненията на Русия и си осигурява изгодни сделки за сметка на руската страна, която в момента отчаяно се нуждае от каквито и да е финансови потоци. Което показва, че с настоящата война Русия окончателно се превръща в нещо като суровинен придатък на Китай, който няма нищо против. Следователно инспирираната от САЩ война в Украйна носи дивиденти и на Китай, но само ако не се меси пряко в нея, което той няма да стори, поради изброените по-горе причини. А ние можем само да адмирираме китайските управляващи за мъдрата политика и да се присмиваме на русофилите за липсата у тях на какъвто и да е здрав разум.   

Но да се върнем на международното поле. Създавайки напрежение в даден регион, САЩ се опитват да пренаредят в своя полза съществуващата до момента неудобна за тях конфигурация. След това те предлагат помощ на засегнатите страни за решаване на проблем, който самите американци са създали. Тоест причинителите на болестта се явяват нейни лечители. 

Но да виним американците за този им начин на действие е меко казано наивно, защото всеки в тяхното положение постъпва по същия начин. Римляните, британците и всички други народи с имперски амбиции са използвали сходни методи, водейки се от прастария принцип divide et impera (разделяй и владей). Руснаците също влизат в това число, само дето техните възможности са крайно ограничени на този етап. Затова американците си позволяват, при това с успех, да предизвикват смут на техните граници, което създава извънредно безпокойство у руските политици и ги принуждава да предприемат изключително непопулярни и дискредитиращи ги в очите на международната общност мерки, но наложителни от тяхна гледна точка. Войната в Украйна е точно такова събитие, предизвикано от американските провокации, които в крайна сметка поставят Москва пред съдбоносна дилема. На управляващите в Кремъл им се налага да избират между това, от една страна, да наблюдават пасивно как големият им враг – Съединените щати – създава около тях санитарен кордон и ги обгражда с вражески държави, контролирани от Вашингтон и въоръжени с американско оръжие, включително и ядрено, и, от друга страна, да реагират активно и открито да се противопоставят на американските интриги и попълзновения, което значи да предприемат военни действия. В случаите с Грузия и Украйна руснаците избраха войната, което носи съответните позитиви и негативи. 

Ала казусът с Украйна е много по-комплициран, защото тя представлява обект на сериозен интерес от американска страна, което означава, че американците са готови да се бият за нея до последния... украински войник. Украйна не само предоставя плацдарм на Америка за по-нататъшно настъпление срещу Русия (което може да протече под различни форми), но и й дава възможност да преустанови за неопределено време отношенията между Русия и Европа. По този начин ще секне притокът на европейски пари за режима в Москва и същевременно ще бъде уязвена конкурентоспособността и дори сигурността на европейските страни и преди всичко на Германия, към която САЩ винаги са имали особено отношение. Тази несигурност ще принуди европейците да търсят американските ресурси и военна и политическа помощ и ще ги отблъсне от Русия. Така държавите в Европа ще станат още по-зависими от Съединените щати и ще им се налага да се подчиняват на тяхната воля. А Русия, лишена от европейските пари, стоки, инвестиции и технологии, ще потъне в дълбока криза. Недоволството на руското население от намаляването на стандарта му на живот може да бъде използвано за предизвикване на граждански конфликти, смяна на властта с удобни марионетки и дори разцепване на руската територия на по-малки и по-лесни за контролиране субекти. Това е планът максимум на американската администрация.  

Дали и до каква степен този план ще се осъществи предстои да разберем, но е много вероятно крайният му вариант да донесе сериозни проблеми на страните в обсега на настоящия конфликт, сред които е и България, защото разпадането на Русия би предизвикало мощни трусове, които неизбежно ще засегнат близките й държави. В този смисъл такова събитие би имало силни негативни последици за нашата страна и за дълго би я разстроило в политическо, икономическо, финансово и социално отношение, още повече, че и цяла Европа, а може би и голяма част от света, ще бъде в криза.