За рицарските романи и злополучните дракони

от bogoizbrania на 22 май 2009, 10:25

Етикети: tolkien , bunyan

 

За рицарските романи и злополучните дракони


Преди малко прочетох историята на Тристан и Изолда, която като по млад и щастлив харизматичен вярващ пренебрегвах, въпреки че бе издадена през осемдесетте. Навремето ми се струваше блудкава и недодялана, но сега след като от автори като Толкин и Бъниян получих ярко просвещение за ролята на литературата в разбирането и възприемането на Библията започнах да гледам много по сериозно на измислените истории написани на книга. Естествено не съм отстъпил от образа си на луд петдесятник, но когато взех книгата с дебели корици от библиотеката на възрастна жена, вманиачена на тема , "мъжете имат любовници", тема разглеждана в книгата, се заредих с огромна енергия да бъда разобличен за предишните откритие, че "Пътешественика" на Бъниян е извора на митологичната литература на северна Европа и на всичко което не е с клеймо хуманизъм и гръко-римска митология. Това очакване не само, че не се оправда, но дори и намерих някой доказателства за правотата именно на това доста грубо, но вярно предположение.

Първо да дам мнение за рицарските легенди и романи, както е известно тези небивалици, на някой от които им се приписва и "историчност" са били доста популярни, но модата им на широко разпространено четиво бързо демодира чрез великото произведение на Сервантес "Дон Кихот". Рицаря на селото Ла Манча е не просто подигравка с доблестта, а оръженосеца му отчайваща карикатура на вярност и привързана служба, този пародиен роман е смъртоносно торпедо в кораба на рицарството. Все пак една от осмиваните идеи на рицарството заслужава малко повече внимание от остроумни подигравки на Сервантес. Идеята за доблестна служба на благородна дама, която рицаря да защитава от клевети и обиди е наистина достойна за разглеждане или поне размисъл. Рицаря рискува живота си, без да има връзка с дамата само от благородния мотив да запази почтеното и име от лъжи и обиди. Такова благородство е направо трогателно, и ако не бе идиотско би могло да се превърне в религиозен мотив. Всеки който защитава правото винаги побеждава и Бог го награждава някак си, до колкото разбирам това е мотива за такава "платоническа' вярност към дадена личност от женски пол. Ако съм разбрал правилно тезата на рицарството, или поне една от тезите, освен другите велики дела, като изтребване на дракони и великани. Тук стремежа към защита на истината и почтеността е дори по възвишен от драконоубииването, дракона може да убие рицаря и роднините му, но дали дадена дама е оклеветена несправедливо няма голямо значение за героя.

Оказва се обаче че тази теза за силова защита и раздаване на правосъдие с Божия помощ хич не е християнска, от къде на къде лъжата ще се бори с меч и актьорски пози както е в романите? И от как можем да сме сигурни, че Бог иска дадена лъжа да бъде "победена", по точно този начин, от точно точи човек? Логично е да предположим че за богати и известни жени се разпространяват какви ли не измишльотини и че в миналото това е водело до големи проблеми за най бедните, защото именно добродетелните богати жени са се занимавали с благотворителност. Така рицаря е бил не само Пи-Ар на жената и благородната и дейност, но пазител на социалните функции на обществото, въпроса е в това дали театралното размахване на меча е имало смисъл, дали самия метод е правилен, а не целите и резултатите на това дело? Моето мнение е, че показността и дори наивната палячовщина на литературната линия е "донкихотовщина". В легендите за Триста дори рицаря до такава степен е обзет от верността си да служи на кралицата, че отвлича и живеят в гората като бегълци престъпници, борейки се и с магия за плътско влюбване, което е вече повече от прекалено. Чак пък толкова вече е много, Всеки човек би трябвало да има собствено семейство или ако няма да не се бърка в чуждо или чужда жена. Ето защо Тристан е повече враг на семейството и истината, от колкото неин защитник. Не мога да съм сигурен в точните мотиви на автора, но тезата за някакъв идиотски дълг към някакво призвание е нехристиянска и редукционистка. И все пак в тази история има и поука, вярващия трябва да защитава рицарски истината и да посича с меча на вярата лъжите за почтените жени, не като дълг или геройство, а като израз на вярата си в самото Слово. За това романа на Сервантес трябва да се приема само като критика на неправилното възприемане на рицарството като дело на плътта. Самата идея в духовен смисъл е всъщност точно отражение на борбата на християнина.

Доказателството че идеята за прекалено фантастични образи като дракони поразявани с меч от специален герой са написани след творбата на Бъниян е това че в легендата за Тристан и Изолда, дракона живее близо до града, в пародията на Сервантес също все още няма дракон. Много вярващи подминават важността на тази идея за фалшивото състаряване на книги и текстове като пъклен замисъл срещу авторитета на Библията, но bogoizbrania няма да позволи дракон да засегне Библията, именно той ще порази тази ламя да не изяде чистата девица, каквато е Словото Божие.