Рано сутрин или късно вечер, а понякога и по средата, в дъжд и мраз, или в топли летни дни,
дали във радостни моменти, или потънал в самотата, аз пак мия моите зъбѝ.

Зъбите ми са моите неизменни спътници, мои 32-ма малки братя, които от дума не разбират. Те си знаят своето и изискват постоянна грижа, по-лоши са от градински цветя. Защото красотата на цветята идва от само себе си. Дъждът ги полива през повечето време, ти само трябва да копнеш тук, клъцнеш там. А зъбите, ако ги оставиш да се оправят сами, ще станат черни и зловещи. За да заблестят, трябва всекидневно търкане, и вещата намеса на най-близкия зъболекар-садист (поне така ги виждах едно време).

Моите зъби, моето богатство. Не ме питай добре ли съм или зле, само наблюдавай как си мия зъбите. Лъскам ли ги осърдно, влагам ли във всяко движение на ръката внимание и прецизност или ги измивам набързо с няколко добре научени движения, като даже не се поглеждам в огледалото?

Моите зъби. Неизменна част от усмивката. И кой сега ще каже "зеле"?