Тези дни се налага да преговарям за бъдещето си. Не е чак толкова драматично-опитвам се да убедя работодателите си, че печелят повече от мен, от колкото ми дават. И то доста повече.
"Преговори" е пресилено казано. Те ми предложиха схема, която определено е капан и има много подводни камъни. Аз ги знам, ще им направя контра-предложение, в което нещата ще са по-близо до моята истина. Това, което ме тревожи и ме кара да пиша е сковаващият страх. Страх, че няма да мога да преговарям добре, че съм отстъпчива, че няма да мога да представя нещата в истинската същност, така че когато работя да ми е приятно и добре и да се чувствам оценена. Непрекъснато имам усещане, че съм излъгана в очакванията си. Трудно ми е да водя самите преговори- не че не ме изслушват, но никога не се съгласяват дори частично с моите предложения. Нещата се усложняват и от това, че ще преговарям и  за заплащането на труда на целия си екип. 
Ако си тръгна от тази работа, страхувам се не от друго, а именно от това че ще трябва отново да градя от нулата, да се доказвам отново и тези три години тук са напълно пропилени. Бих искала да имам повече сигурност за себе си- вече не съм млада.
Парите са отвратителна тема за мен. Винаги. Бих искала да печеля по-добре, да се чувствам по-добре.
Мислех си, че ако някога разчитам силно на някого не бих искала да оставям в него усещане за празнота и недооцененост.
Знам, че съм банална, че нищо интересно не описвам. Но това е моят блог все пак ...  а това са малка част от днешните ми тревоги.