С Р Я Д А
Срядата е ден за сбогуване. Цветята се
сбогуваха със сушата, защото ги полях. Дрехите с мръсотията, защото ги изпрах.
Съдовете с остатъците от храна, защото ги измих. И де да можеше всичко да
свърши до тук.
Било е сряда, когато аз съм се сбогувала с
небитието и съм изплакала за първи път. Беше сряда, когато се сбогувах за
последно с баща ми. И отново в сряда се сбогувах... с детството си.
В сряда приех окончателната си форма на жена.
В сряда за последен път облякох снежно бялата рокля и за последен път бях в
главната роля на единствения ми филм – „моята сватба”. Години след това и
отново в сряда се сбогувах със своите илюзии за любовта след брака и
прекрачвайки прага на една невидима врата, навлязох в реалния семеен живот.
Беше наскоро и сряда, когато се сбогувах с
малкото вълнисто, жълто на цвят, папагалче. Защо ли го наричахме Папу? Не
знам... Но знам, че си отиде, издъхна в ръцете ми. Натъжих се... Да можех да
бъда бащата пеликан, който намирайки децата си мъртви, разкъсал своята гръд и с
кръвта си им върнал живота. Но... Не! А големият и празен кафез дълго ни гледа
самотен и сърдит, и още по-дълго така внезапно настъпилата тишина ни пронизваше
сърцата.
Издържахме до следващата сряда. Сбогувахме се
с тъгата и си купихме този път – две наскоро родени и отново вълнисти – папагалчета. Макар и в кафез, те изглеждаха
щастливи. Възможно е да са брат и сестра, но определено се държаха като влюбени.
А нас пък, определено ни стана ясно, че животът сам – не е живот!
Не след дълго и отново в сряда котаракът Том
се поболя. Поизмъчихме го, и то пак в сряда, с надеждата да го излекуваме, но
уви! На следващата сряда се сбогувахме и с него. Беше трудно, тежко и
сълзливо... Дарихме го с нещо, което той никога не беше вкусвал – свободата!
Пуснахме го вън сред природата и неговите братя и сестри. Доктора ни успокои,
че котките са по-оправни и от хората. Боже, защо ли не съм се родила котка?!
Днес е сряда и аз се сбогувам с всички тези
„сбогувания”. Някой ми беше казал, не помня беше ли сряда, - „ животът е
преходно нещо”. За живота не знам, но че всичко в него е такова... идва и си
отива... Вземаш и даваш... Даваш и вземаш... Едно постоянно движение и нищо
никога не си остава на мястото, където е било.
Днес се сбогувам с покоя, който е за
мъртвите. Сбогувам се с тишината, чиито трон е в царството на мъртвите.
Сбогувам се с носталгията, чието място е в душите на мъртвите. Сбогувам се със
самосъжалението, което е най-бързия влак към покоя, тишината и носталгията.