"Арлина, време е от сън да се събудиш..."

Този ред на Нова Генерация слушах всеки ден, прекаран на работа. Понякога имаше и продължение: "Разкъсай бързо майка си на малки, разпадащи се споменчета бели"... А най-обичах, когато двамата пеехме "Скорпионите умират сами". С това ще го запомня...

Павел Светлозаров Стоянов, 26-годишен, починал на 3 ноември, ден, след като навърших 16. И от почти два месеца все го няма. През това време писахме възмутени, скръбни, възмездяващи неща - от дописки до стихове. Ден през ден майка му носеше я кафе, я нещо друго - за Бог да прости. "5 заплати няма да върнат сина ми..."

Е, аз им простих... На всички. И на лекарите, и на фелдшерите, и на псевдомедиците, и на себе си... През последните седмици от живия живот на Павката {защото аз съм сигурна, че сега той отново живее} Светлето все викаше да ида с него да пия бира, не да се мотая като муха без глава. А аз все виках: "Другата неделя бе, Павка, другата...". "Другата" неделя той така и не доживя. И не отидохме при Митака.

Некрологът му още седи върху клавиатура, на която пишеше материалите си. До него - два карамфила... А ние, репортерките, като видим широкоплещест мъж с карирана риза, все се припознаваме. Да, Павката и сега е двеста пъти по-жив от повечето ми неумрели познати. {Бог да ни пази, всичките}

Смъртта на Павел Стоянов беше жестока, но и един вид урок. "Досега винаги съм казвала - да сте живи и здрави и вестникът да излезе, сега искам само да сте ми живи и здрави!", каза шефката в петък.