Тя беше постоена преди мноооого години и с нетърпение чакаше да стане поне на сто. За това време беше видяла всичко, което можеше да се види с очи и беше чула всичко, което можеше да се чуе с уши. Беше преживяла съдбите на много хора и беше надживяла много хора. Тя помнеше топлината на всяко лято, както и студенината на всяка зима, които беше преживяла; помнеше танца на всеки отронен лист през дъждовните и мрачни есени, както беше запомнила пропукването на замръзналата земя в ранната пролет, когато на двора се показваше главичката на първото кокиче; тя помнеше всяко първо кокиче; помнеше всяко розово отронено вишнево листче, както и песента на пчелите около ароматната роза. Тя беше живяла с всичко това.
Преди мнооого години тя се роди от купчина камъни, прегърнати от бял хоросан, тежък гредоред и чисто нови керемиди. Вече никой не помнеше това събитие, освен самата тя, но тя не можеше да забрави шепота на майсторите, които все повтаряха: ” Не бързайте! Работете по-бавно и чупете камъните на по-малки парчета, за да ни хранят по-дълго! Тези хора са богати, имат хубав хляб, построим ли къщата няма да има какво да ядем.”
И така построиха старата селска къща, която тогава беше нова и се чудеше какво е това хляб и защо тези досадници не искат да си ходят? Но щеше да разбере. Имаше дълъг живот пред себе си и щеше да разбере. Така както разбра, че не са я строили добре, въпреки че работиха върху нея повече от година, старата къща години щеше да чува как майсторите са мамили бедните собственици, за да им вземат повече пари и за да ги хранят по-дълго. В онези години, когато беше нова и млада не разбиране нищо от тези неща, но след като преживя първото земетресение тя разбра всяка дума, понеже усети цялата сила на разлюляната земя, както и слабостта на камъните, от които беше изградена. Усети как силната прегръдка на хоросана се скъса и между камъните зейна дупка, години на ред усещаше как камъните искат да се търколят и да се върнат на земята всеки сам на своето си място. Усещаше как други майстори попълват дупката, но тя все се отваряше и сега къщата знаеше много добре, че не са я построили както трябва, че хлябът е изяден, а работата не е свършена.
Тя отдавна вече знаеше как се ражда хлябът. Беше усетила аромата му докато е още тесто, беше гледала как се пече веднъж седмично в голямата фурна в задния двор, усещаше топлината му когато го подреждаха в най-голямата стая и докато му се радваше имаше чувството, че става някак по-широка и по-висока. Това усещане траеше часове, докато хляба застиваше и щедро раздаваше упойващата ароматна топлина.
Помнеше веселата глъчка на децата, които се тълпяха около пешкирите с топъл хляб и как се радват на парещия комат, които излапваха за секунди заедно с парче сирене или халва.
Помнеше как се родиха тези деца. Две от тях дойдоха на този свят в мазето, а едно някъде другаде, но понеже не се беше родило в къщата, тя само знаеше, че е дошло тук от някаква болница, някъде в града. Старата селска къща след години много пъти щеше да чува думите град и болница, но никога нямаше да може да си ги обясни, за нея това бяха просто думи и нямаха особено важен смисъл.
Децата растяха, тичаха в двора, тичаха из улицата, тормозеха животните, после се грижеха за тях; в началото докато бяха съвсем малки стояха все в къщата, после стояха повече на двора, после изчезваха през деня, защото ходеха на училище, а къщата само разбираше, че училището е друга къща по-голяма, където ходят дори и съседските деца и все се чудеше какво толкова се случва в онази голяма къща, че всички деца трябва да ходят там по цял ден. Малко и’ завиждаше, защото усещаше, че е по-голяма, по-хубава и всичко друго по, за което можеше да се досети. Но когато децата се връщаха забравяше за всички по и най, защото разбираше, че където и да отидат те пак ще се върнат у дома и това място, което наричаха у дома, не беше в училището, а беше в старата селска къща. Всичко това продължи няколко години. После децата започнаха да се връщат само веднъж в седмицата у дома и старата селска къща започна да си мисли, че училището и’ е отнело децата. То и това беше истина, но покрай училището ги погълна града и след няколко години старата къща разбра какво е сватба, дори разбра три пъти какво е сватба. Слушаше музиката на циганите, поглъщаше миризмата на сготвеното агнешко от големите казани на двора, искаше да не чува пиянските думи на гостите и се питаше кога ще свърши това? Е, свърши. Децата си отидоха след сватбите и се връщаха в селската къща само за празник и тогава от фурната излизаше най-ароматния хляб, пак му се радваха, пак го изяждаха с парче сирене или халва, но после си отиваха и дълго не се връщаха. Мина малко време и започнаха да идват и техните деца, но само за празниците. Щеше да минат години и тогава щяха да доведат внуците си. А през това време къщата си стоеше в двора радваше се на кокошките, на козичките, на магарето. Познаваше всяка жива душа, която я навестяваше дори мишките в мазето знаеше къде живеят и какви поразии вършат.
Сутрин когато козичките излизаха на паша къщата ги изпращаше с тъга, защото цял ден щеше да е тихо. Вечер, когато се връщаха познаваше песента на звънчетата им и сякаш се изправяше, за да стане по-висока и са ги види сред всички други козички, които се прибираха у дома. В началото имаше толкова много кози, че и’ беше ужасно трудно да позна звънчета, но с времето ставаха все по-малко и накрая остана само една стара коза, която не ходеше на паша из селото, а пасеше покрай двора каквато трева има, а трева имаше много, защото нямаше друга коза, която да пасе там.
Магарето също изчезна нанякъде. Старата къща много години чуваше тракането от колелата на каручката му и знаеше, че Марко бърза да си дойде у дома. Но вече го нямаше, а каручката изгни на двора и се разпадна съвсем сама.
Кучето самотно лаеше в махалата, един ден се приближи до прага огледа се и след като не го погали човешка ръка и то си отиде. Котката поживя по-дълго из къщата. В началото на една зима изчезна и остави двете си котета сами. Те умряха от студ и глад гушнати в един ъгъл.
На старата къща и' трябваше доста време за да разбере, че е изоставена.
Един ден дойдоха децата и внуците от града и прибраха старата болна жена в една кола, която виеше страшно и всички я наричаха линейка. Бабата така си отиде от къщата – без да се сбогува и без да се завърне. Децата и внуците в началото идваха всяка седмица и се грижеха за къщата и за двора, а после започнаха да идват все по-рядко и все по-рядко. По пътя вече не минаваха хора и къщата започна да се чуди къде са всички. Нямаше ги децата , нямаше ги и внуците, дори съседите ги нямаше. Един ден през зимата под тежестта на снега обора прискърца и се срути. На следващата година смокът, който го обитаваше се премести в голямата стая под старото желязно легло.
През следващата зима се срути и фурната за хляб. Тогава къщата разбра, че децата и внуците повече няма да се върнат и повече няма да има празници, нито пък ще има хора, които да живеят в нея. Уморените и’ мръсни стъкла гледаха опустелия път, запуснатия двор с избуяла трева, лозницата, която вече не се извиваше върху дървеното скеле, което отдавна беше изгнило и паднало, а просто пълзеше сред тревата и се опитваше да оцелее още една година.
Старата къща просто стоеше на мястото си и години наред гледаше как минава времето, как се менят сезоните, как живота продължава без да обръща внимание на нейната безкрайна самота.
Една нощ, беше зима, врата скръцна и силно хлопна. Къщата се стресна помисли, че някой се е завърнал, но сгреши, беше студения вятър. Нахлу вътре обиколи всяко кътче и започна ядосано да тряска врата докато едната и’ панта се откъсна и врата увисна, така че дори студения зимен вятър вече не можеше да я помръдне. Когато вятърът се увери, че вече не може да тряска вратата започна да блъска прозорците. Тази година Старата къща щеше да посрещне пролетта без мръсните си стъкла и докато къщата се радваше на първите кокичета изобщо не помисли колко безпощадна може да е пролетта. Тя дойде с много дъждове. Заливаше обилно покрива и’ с вода без да се съобразява с разместените от зимните виелици керамиди и старата къща усещаше как студенината на влагата я обгръща отвътре навън и започна да мисли за онези камъни, чиято хоросанова прегръдка се беше скъсала преди много години. Каквото и да се случваше онази пролет къщата обръщаше своя взор към онези камъни. Прогизнали от дъжда те искаха само да се търкулнат на земята, за да превземат по едно местенце от нея и да останат там завинаги без никой да ги обезпокоява. Пролетта обаче те останаха заедно. Но лятото дойде с безпощадна жега. Изгоря високата трева на двора, изсуши всяка педя земя и тогава Старата къща усети как един по един камъните се търколиха на земята в търсене на своето място. Те се върнаха там от където бяха дошли – при земята. Но след тях политна стария покрив, защото се сринаха гредите, както и по-голямата част от стените. Това, което остана от старата къща щеше да се вижда от пътя още много години, но нямаше да мине никой, който да го види. На следващата година през лятото сред огромната трева нямаше да се виждат дори останките и’, но те щяха да са там и щяха да очакват танца на есенните листа, студената песен на зимния вятър, тежестта на снега, първото кокиче на пролет, падането на вишневия цвят, жуженето на пчелите в големите цветове на розата и някъде в двора щеше да живее мечтата, че някое дете или внуче ще се върне тук и ще построи нова къща за следващите сто години.