Чувам викът ти! Чувам всеки твой вик. И той
не е просто вик, не. А крясък на гарван, приел формата на човек – сам и жаден
за любов. Той е викът на сама любов. Викът на живота, възцарил се на нашата
планета.
Чувам викът ти през блатата. През всичките
планини, застанали помежду ни. През житата и пустите ниви. През хилядите жужащи
гласове на пчели и търтеи в кошера, наречен цивилизация. Чувам викът ти през
светлината и времето, което я дели от мрака.
Чувам всеки твой вик! Не съм оглушала... И да
не мислиш, че аз не викам... Викам и още как! И блатата чуват, а жабите в тях
понасят ехото към планините. А планините го поемат и изпращат в равнините.
Чуват цветята и грейват. Птиците чуват и любовна симфония от гласове заглушава
всички звуци. Вълците вият заедно с нас. Светлината поглъща виковете ни и убива мрака. А времето
се преражда в безвремие. Боговете ни целят със светкавици, завиждащи на любовта
ни.
Чувам викът ти. Викам и аз. И докато викаме –
има надежда. Викай! Ще викам и аз... докато все още имаме глас. Защото ако аз
изгубя гласа си – сърцето ми ще вика. Спре ли то – тогава все нещо ще изникне от
гроба ми, и каквото и да е – ще знае, че трябва да вика, защото все някой
трябва да го прави... Все някой трябва да продължава да вика – щом аз и ти сме
започнали веднъж.
Викай, ще викам и аз! Не викаме ли – животът
няма да знае, че ни има. Не викаме ли – времето ще ни забрави. Ние ще забравим,
че ни има. Ще забравим, че сме се родили, че трябва да живеем, че трябва и да умрем.
Викай, ще викам и аз, защото сме живи.
Живи сме и още можем да викаме, и още можем
да се чуем, да се видим, и от очите си да пием, и душите си да сгреем. С
усмивки слънцето да скрием. С ръцете си пътека към небето да издигнем и по нея
да стигнем там, където виковете са излишни.
Чувам викът ти, Гарване! Чувам го! За такъв
вик няма прегради. Но не за мен е твоят вик, а за живота, който мечтаеш да
имаш. Важно е, Гарване, той да те чуе. Той... Живота...