Черни небеса - втора част

от alexi_damianov на 11 септември 2008, 16:55

Етикети: разказ , огън , война , небе , черно , битка , справедливост , разбойник , княз , княжество , размирици

 

Първа част

След пладне, още много преди слънцето да се скрие зад далечните сини планини, селяните отново започнаха да се събират на тържището. С факли, вили, коси, брадви и много мрачна решителност. В нестроен ред, тълпата се упъти с неотклоним устрем към двореца. Глухият й ропот постепенно прерасна в оглушителни кръвожадни крясъци.

Стражите пред дворцовите порти стояха вцепенени, уплашени, изненадани. Никой от тях не разбираше внезапно бликналия гняв на селяните срещу княжеската власт. Много скоро на недоумението им беше сложен край.

Тълпата спря рязко на няколко крачки от дворцовите порти. Кръвожадните крясъци и заплашителното размахване на оръжията обаче не спряха. Сред тълпата от сив шаяк и парцали, изникнаха, едно по едно, подобно на отровни гъби, знамената със златните змейове. Черните знамена.

Някъде отзад, в тила на безредното множество селяни, върху набързо скован от летви и рогозки трон, грееше мрачната звезда на главатаря на бунта. Качулка покриваше лицето на последния оцелял главатар на Черните. Той не каза нищо, само вдигна бавно ръката си и посочи напред. Гледах го от вратата на нашата колиба. И до днес помня жестоката непоколебимост, която излъчваше оня показалец, облечен в желязна ръкавица. Когато сочеше напред, сякаш пронизваше сърцето на всеки княжески войник. Сякаш забиваше нокътя си в последната жилка от живеца на Княжеството.

Бойният рев премина като вълна през тълпата. Настървените селяни се хвърлиха в нестроен бесен устрем срещу двореца. След това не видях нищо, майка ми ми закри очите с ръка и ме замъкна вътре в колибата. Помня само кръвожадните крясъци на тълпата, тракане на оръжия и трясък от строшено дърво.

Князът само седял безучастно на трона си, килнат на една страна. Воднистите му старчески очи мъртво гледали в безкрая. Пълководецът стоял до прозореца на кулата, вторачен в огъващата се под натиска на бунта дворцова порта. Челото му било по-мрачно от градоносен облак.

Капитанът се изправил до него. Разгневените му очи и току-що нахлузените бойни доспехи грееха с жажда за битка.

-Само заповядай, и ще ги залеем с горещ катран. Ще ги запалим, ще ги насечем на малки парченца, ще ги надупчим със стрели….

-Какъв е смисълът? – горчиво казал пълководецът. – Нали заради тях се бихме, за техния живот. Затова носим оръжията си - за да защитаваме хората. Същите тези хора, които сега напират да ни изколят. Какво да направи и най-строгият баща, когато синът му е насочил кама към сърцето му? Искахме да опазим къщите им от Злото, а то проникна в сърцата им. Те сами го избраха. Ние вече сме безполезни. Безсмислени.

Пълководецът извадил меча си и повел младият капитан към портите. Князът останал в кулата - да гледа с кухия си поглед.

Здравото резе от стебло на млад дъб се прекършило. Тълпата рукнала в двореца като буйна мътна река. Стражите един по един потънали в нея.

Когато всичко утихна, майка ми ме пусна. Подадох си главата през тесния прозорец на глинената стена. Видях как залезът играеше с бронзови лъчи в гънките на черното знаме със златен змей. Черното знаме, побито на дворцовата кула.

Оттогава Черните притежават Княжеството. Не понечиха да убият престарелия княз, нито да сринат двореца. Те не им пречеха. Не тръгнаха нито да колят, нито да грабят, както го бяха правили преди. Вече нямаше нищо, което селяните да не им дадат доброволно. Вече нямаше Добро и Зло. Имаше ги само Черните.

Животът в Княжеството тръгна мирно, тихо, кротко. Старите закони си останаха, но вече нямаше стражи, които да ги прилагат. Единствените стражи останаха хората на Черните. През деня носеха на гърдите си княжеския герб, през нощта – черните наметала със златни змейове. Прилагаха само един закон – дай ни, или ще вземем.

Селяните заживяха по-добре от преди. Всеки можеше да живее спокоен, тих и сит живот, стига да се подчинява. Аз също можех. Работата е, че никога не съм обичал да се подчинявам.

Powered by PageSpeed