Който реши да чете това и има слаби нерви да се откаже още сега!!!
Нямам в предвид, че ще прочетете нещо свързано с насилие, а самото четене на това писание може да се окаже един вид психологическо насилие за вас. Понеже поредният ми опит да изнасиля белия лист естетично и преди всичко граматично не е точно най-красивата гледка, за което и да е въображение, реших първо да предупредя, но който сам за себе си си реши да прескочи тази част, нека експеримента започне!
И дано имате нерви да ме издържите!
Нервите. При мен не знам какви са, но майка ми мисли, че по-скоро са железни или поне са някаква генетична кръстоска между волско търпение и слонски непукизъм.
Може и да не е съвсем права, защото и аз съм човек и аз изтрещчвам и с натрупването на годинките като че ли изтрещявам все по често.
Ами какво да се прави? Взех, че се родих в България точно в разгара на светлия социализъм и 20-тина години ми обещаваха бъдеще в щастие и рози. Бъдещето в един ден стана настояще и ме изненада с нахлуването на тъмната демокрация – 2 часа има ток, 3 часа - няма. А аз вместо да вървя напред и да търся светлина в тунела взех, че се върнах назад – един път като си купих газен фенер и миналото оживя пред очите ми и втория път като се записах да уча история, като че ли не мога да чистя гръцки кенефи и със средно икономическо. Акъл за круши, както би казала майка ми, но в онези дни се гордееше с мен, а в тези си задава хиляди въпроси, които мога да обобщя в един: Как се случи това? Виж, тук не е ясно кое е това, но женска ни работа. Случилото се случило.
А историята. Ми поучих я и то доста я поучих, поне докато не разбрах, че тя няма научаване, а само в някои важни моменти, но важни само за някой важен големец може и се случва да бъде пренаписана. Това откритие ми отне 5 години от живота, но по-добре късно, отколкото никога. Сега като се замисля над този си житейски избор изпадам или казано по-образно се търкулвам в две черни дупки: едната е онази, която попълвам с думите :”Така ми е били писано”, а в другата обвинявам нашите, т.е. родителите, роднините и другите близки и не толкова близки, които по един или друг начин са влияли н изборите ми. Тук оправданието, което пълни по-дълбоката черна дупка е: явно нашите не са ми разказвали достатъчно приказки като бях дете, че трябваше приказките да продължат и после. Както и да е приказката продължи цели 5 години и даже много ми харесваше – главно заради стипендията. Но заедно с приказката продължи и илюзията за светлината в тунела, но на нея и’ се наложи да умре. За тази цел тогава не търсех наемен убиец. Тя си умря от самосебе си, както се казва в такива случай – беше естествена смърт, която дойде заедно с встъпването ми в редиците на трайно безработните лентяй в тая държава.
Е, тука вече някой ще си рече, че вече напълно съм изтрещяла, ама не или може би да.
Всъщност честно казано днес и не ми хрумваше да търся наемен убиец, но ... човек никога не знае по какъв механизъм ще изтрещи... Моето изтрещяване е процес, който завърши днес.
Днес ударих един зелен чай, защото според една руска диетоложка е полезно след 18.00 часа да се пие чай и да не се яде. Ето така се отслабвало. Сега вече търся наемен убиец, само дето още не съм измислила как да му платя.
И така .... редно е може би да спомена, че това е поредният ми опит да напиша книга в този живот. Е, книга, книга, ама може и да не стане криминална, ама както е тръгнало заприличва на изповедалня.
Та, включих стария лап и почнах да пиша щуротии. Или не беше така. Първо измислих щуротията и после включих лапа и почнах да пиша. И така ... Търся наемен убиец!!!
Обаче още не съм измислила какъв и за кого точно, но както си казвам сама на себе си не е важно да имаш цел, важно е да имаш идея. В процеса на писането ще си изясниш и целта. Важно е да пишеш. Писането е като пикаенето. Необходим процес, които спестява пари от психотерапия и главоболия от предателки за по кафе.
И така... до преди няколко минути си мислех, че ще забия на стотната страница, но нещо забивката ми се случи на първата.