Тя е толкова сама, колкото сама може да бъде само в дома си. Виждам как се разхожда из стаите привечер, как сутрин стои на балкончето си като слънчоглед, как нощем понякога пуши на кухненския прозорец... Тя е непрекъснато, тягостно, безнадежно сама. И страхотно много не и пука за това. Защото на балкона при нея идват едно ято гълъби и разбиват на пух и прах идеята за самота. Някой каза, че навремето била поетеса, но в демокрацията вече не пишела, защото ... Съседите я виждат всеки ден как купува упорито две пакетчета с жито и чака своето ято. После се слива с него - сивата и` жилетка и побелелите коси, свити на кок сякаш са норочно подбрани, за да я слеят с гълъбите. Имат си доверие – жената и птиците. Нейният живот има свой ритъм, различен от този на съседите, защото определя живота си по ятото. Когато него го няма, тя обикаля празните си стаи в очакване. А когато то е тук – е, тогава вече се живее! Тогава очите и` светят с оня пламък, от който личи, че някога наистина е писала стихове. И стиховете навярно са си заслужавали... Напук на всички приказки тя съществува – толкова магична и магнетична, че децата я гледат със странна смесица от страх и възхищение. Половината от тях са сигурни, че е вещица, а другата половина – че е феята на гълъбите. Разбира се, има и едно- две, които са сигурни, че е вещицата-фея, която събира зъби за пари и носи кошмарни сънища, но такива деца винаги има. Някой от тях дори стават поети... Просто докато са малки и безусловно щастливи, не могат да проумеят смисъла на това, да живееш с ритъма на ято гълъби. А смисъл навярно има – поне за нея.

Навярно е решила да доверява на гълъбите ненаписаните си стихове. Или просто с тях се говори по- лесно... Никой не може да знае, докато не опита.