Струваше ми се нереално... такова чудо не съм виждала, и не държа да видя пак.

Тръгнахме към Балкана в хубаво време, но с лоша прогноза за активна гръмотевична дейност "на места в планините".

Аз ли не знам, че Стара планина е сто на сто сред тия места! Има нещо странно в това, че на Стара планина вали повече, отколкото на която и да е друга планина, но съм го забелязала и все се потвърждава.

В момента, когато тръгнахме нагоре обаче, беше слънчево и приятно. Само че зад нас се събираха облаци... от ония, най-черните и рошавите.

Дъждът не ни изненада, добрата екипировка си казва думата. Точно за 30 секунди всичките пет човека бяхме с дъждобраните, кото скриват и раниците.

Скоро се чу гръмовен тътен, който се повтори, потрети, а когато изненадващо прокънтя току над нас, с Вальо се спогледахме и само си казахме: "Това не ми харесва".

Ситуацията е обаче отработена, и нямаше колебания какво да се прави. Раниците - на една страна, покрити с найлони, а ние, на разстояние 15 метра един от друг, се пръснахме в гората и се снишихме, както казваше другарят Тодор Живков, в очакване да ни се размине.

И тогава се започна! За миг гората стана като дискотека: мълниите се настигаха, задминаваха, светкаше като в заря. Еееей, много съм видяла, ама такова чудо! Светне, докато кажеш "21..." с намерението да отброиш разстоянието - ето нова светкавица, пак си кажеш "21,22..." - трета, четвърта, една през друга, над главите ни! А тътенът беше точно като на летище - едно непрестанно боботене от гръмотевиците, които даже и не знаят коя точно беше тяхната си светкавица!

Да кажа, че човек се чувства много щастлив в такава "дискотека", ще бъде най-голямото лицемерие. Не ми мина живота пред очите като на филмова лента, обаче си прегледах действията: и не открих грешка. Раниците - далече, метални предмети - щеки - също, ниско на земята, под краката - изолиращ материал, в случая клони, няма хора на 15 метра наоколо, джи ес ем-а - изключен. Всичко бяхме направили по правилата за действие в гръмотевична буря, и оттам нанатък оставаше да се уповаваме в добрия си късмет!

Който не ни изостави и този път. Когато стигнахме хижата, измокрени до кости въпреки дъждобраните, ни чакаше: голямата осветена зала, пълна с приятелите, пристигнали още сутринта, топъл чай, а богатата трапеза само нас чакаше... Ех, за такива моменти си струва да живееш, и с такива приятели. Как да не си благодарен!