Не, не критикувам - просто питам. Ако някой знае - да отговори. Защото докато говорителите на телевизора се подпалиха от думички като независимост, война, криза и т.н., говорителите на Външно министерство са в дълбока и непростимо безразлична летаргия. Докато в Съвета за сигурност играят на канадска независимо ли да бъде проклетото Косово или не, българските дипломати все още си разгряват китките. Докато другите се надпреварват да викат да или не, България само си мънка нещо неразбираемо под носа, и всичките й изречения започват с "Може би...".

Чакаме ли? Мене ми се струва, че чакаме. Чакаме да видим накъде ще повее вятъра, та и ние да се понесем по него. Чакаме да видим силните какво ще направят, за да направим същото.

Това не е хиперинфлацията в Зимбабве. Това дори не е геноцида в Дарфур. Това е независимостта на Косово - една неизгаснала кибритена клечка едва на 100-200 километра от нашия сламеник. Това е и наш проблем. Стига сме се офлянквали - ако ще казваме нещо, да го казваме, за да натежи и нашето перце на везната на тоя проблем.

Или поне да не се оплакваме, че никой не е чувал за нас и не ни познава. Защото за да те познават, трябва да си някой, да си важен, да имаш воля. А не да си онази послушна балканска мижитурка.

И за да изясня какво имам предвид под изразяване на позиция, ще го покажа: моята позиция е против независимостта на Косово. Поне сега, поне в този свят. В този свят, в който няма една мярка за това, дали един народ заслужава да има своя държава - против съм. В който кюрдите и индианците Дакота  са мръсни отцепници, а албанците и чеченците са борци за свобода - против съм. Казах! Кажете и вие.