Явор извади някакво тефтерче, отвори го и се загледа в него. След 5 секундно зацикланя, той отмести погледа си към календара. След това пак погледна тефтерчето и каза:
- Ноември.
След това погледна пак календара:
- Девети, интересно.
Това действие се повтори няколко пъти. След 10 минути, Явор свърза „ноември” с „девети” и за негово учудване се получи Девети Ноември. Погледа му се изпълни с решителност, сърцето с кураж а главата за да бъде опозиция на преднтие две, започна да пулсира.
Двата аспирина заглушиха болката и позволиха на Явор да проведе един телефонен разговор:
- К’во – изрече прегракнал мъжки глас, изпълнен с огромно нежелание.
- Кестен, братле, трябваш ми спешно. – каза Явор
- Ти луд ли си бе? Май още не си изтрезнял?
- Как бе, ‘сичко е чук! Та като стана въпрос, стоката в тебе ли е?
- Коя стока? – Кестена вече се беше примирил с факта, че няма да спи.
- Онази стока. – прошепна Явор.
- Да, в мен е.
- Идвам!
Явор затвори телефона и започна да се подготвя. Отвори гардероба и намери възможно най-разпокъсантие си дънки.
Обу ги.
Отиде до коша за дрехи в банята и намери възможно най- миризливата и изцапана тениска.
Облече я.
Отиде до шкафа за обувки и извади възможно най- новите си и чисти кецове.
Обу ги.
След кеото сложи чисто новите си слънчеви очила и потегли. Контрастът между разкъсаните и мръсни дрехи, и чисто новите слънчеви очила и кецове, придаваше на Явор този психясало- луд вид с наколонности към убийствено-самоубийствени мисли, или с други думи – Тотален перко.
Явор претича разстоянието от два блока до апартамента на Кестена. Позвъни на вратата и зачака. Нищо. Второ позвъняване. Нищо. Серия от къси и дълги звънвания придружени с удряне и ритане на вратата. Успех. Кестена отвори вратата и погледна гостенина си с възможно най- измъчения вид.
- Кестен, дойдох. – въсторжено извика Явор.
- Виждам. – измънка Кестена.
- Стоката... – подкани го Явор.
Кестена извади някакъв сив пакет и му го подаде.
- Задължен съм ти, човече.
- Знам.
- Изчезвам, чакат ме важни дела!
- Както и да е.
Явор извади от пакета чук и се запъти на някъде. Вървейки по улицата чукът обогаяваше предняит му вид на Тотален Перко. Вече беше Тотален Перко с чук в ръка. Може и да не вярвате но разликата е голяма. Той се качи в автобуса и седна на една от свободнтие седалки. На следващата спирка се качи контрола, но това не направи впечатление на Явор, който стискаше чука с две ръце а на лицето му беше цъфнала огромна усмивка.
- Билети и Карти за проверка – каза контрольорката.
- Не мога!
- Защо? – учудено попита тя.
- Отивам да бутам Берлинската стена- каза Явор
- Дай си билета, пък ходи където си поискаш. – отвърна контрольорката.
- Нямам билет, дадох последните си пари за специален чук за бутане на берлински стени. – каза Явор държейки в дясната си ръка , съвсем нормален чук.
- Но тя стената вече падна – Каза Мара, контрольор в градския транспорт от 35 години, наградена с орден „Скъсано билетче” и престижната награда „Късачка на година ‘ 87” .
- Мамка му, пак закъснях! Кога са я бутнали?
- Преди 20 години.
- Май това ми е рекорда за закъснение
- Щом няма билет, ще се глобяваме.
- Нямам пари, нали Ви казах вече. – жално каза Явор.
- Беден студент, а? – попита Мара
- Не, само беден – отговори гордо Явор
- На колко си години?
- 14 – каза без да се замисли и погледна още по-невинно.
- Сигурен ли си? – попита Мара
- Така пише на Енг-то, но Мама не е много сигурна. – отвърна Явор
- Момче, не се занасяй с мен. Поне на 19 си! – Мара започна да се изнервя. – Айде, от мен да мине пускам те, но гледай да не те хвана пак.
- Няма, обещавам! Следващия път като Ви видя ще избягам – отвърна весело Явор и слезе на спирката.
Погледна към слънцето след което въздъхна и извади тефтерчето си. Отвори го. На първата страница имаше няколко задраскани думи:
„Хляб”
„3 яйца”
„Мляко”
Под тях седяха само два не задраскани реда:
„Да бутна Берлинската Стена”
„Да сваля Тодор Живков”
Явор задраска „Да бутна Берлинската Стена”, след което погледна последните думи в списъка и каза:
- Добре, остана само още едно нещо, към Парламента.