Декември си дойде като нищо и никакво. Годината свърши. По това време обикновенно започвам да се питам няколко неща :

1. Къде, по дяволите, ми е коледното настроение?
2. Добра ли беше тази година?
3. Има ли нещо, което мога да направя, за да не си задавам същите въпроси догодина, а да съм сигурна в отговорите?

Относно коледното настроение – вероятно е там, където и снегът. Т.е., в близко бъдеще се очаква. Вече се занимах с коледната украса на „работното си място”. Отворих любимите ми кутии с гирлянди и сребърни топчета и подуших за миг миналогодишното коледно настроение. Хм, не ми хареса. Миналата година Коледата изобщо не беше Коледа за мен – но това е друг въпрос, който няма да се обсъжда днес. Та, разплетох заплетените гирлянди и сглобих изкуствената елха, окачих сребърните топчета и вложих толкова много старание, че всички колеги ми се зарадваха и дойдоха да ме гледат и да ми помагат. Старанието ми беше оценено от околните, но в мен самата си стои очакването. Сякаш ми се иска по същия начин, по който разплитам гирляндите, да разплета и да си закича едно Коледно настроение в сребриста тоналност. Какво е всъщност Коледа – алтруизъм. Любов към околните, безкористно раздаване, светлинки в студената нощ, надежда... Просто не знам откъде извират тези неща у хората. Ето защо не мога да го намеря в кутията с коледни играчки. Това е едно от онези дълбоко забравени състояния на духа, които всъщност ме дразнят. Лицемерно е „да сме добри по Коледа”, а през останалото време да късаме нервите на околните най- безогледно. Цяла година не успяваме да се погодим за елементарни неща – и изведнъж, „за Коледа”, разсичаме Гордиевия възел от проблеми и ставаме безутешно роментични и добри. Също като лицемерните акции за събиране на дарения за сираци в домовете – цяла година децата се избиват, скачат от прозорците, мизерстват в старите домове с увредените си „възпитатели”, но пък „за Коледа” ще получат... ремонт или пари за отопление, а някой може и маратонки да им купи. Ако не беше толкова трагично, щеше да е смешно. А надежда винаги има, въпроса е колко е основателна. Защото преди нея от кутията на Пандора са излязли хиляди други неща. И тя, горката, явно има нужда от помощ, за да оцелее. Аз явно не смогвам да я нахраня – което е жалко за мен...

Относно втория въпрос – питам се неща, на които няма отговор (знам си, че не е много умно, но...). И през тази година имаше много грижи, имаше смърт, имаше нов живот, имаше работа и нерви, както и хляб и зрелища... Ако се смята, че ще бъдем всички заедно на празника – значи е по- добра. Но ако се смята, че нищо не се е променило кой- знае колко... Трябва да се търси доброто във всяко нещо, казват умните хора. Добре е, че сме здрави (относително), живи (явно), заедно (безусловно)... Щом това е добре – така да е.

Относно третия въпрос – нищо не може да се направи. Разбира се, че догодина, и след догодина ще си задавам същите въпроси. Нищо не е сигурно на тоя свят. И както миролюбиво ми обясни един онколог – не може да се обясни, не може да се предвиди, не може да се профилактира. Може само да се оперира. И с всичко в тоя живот излиза, че е така. Някъде в тая система ще потърся коледното си настроение, защото има и добри неща все пак. Винаги ще се питам „Мога ли нещо да направя, за да са добрите неща повече?”, а отговорът винаги ще е уклончив. Защото не зависи само от мен. Зависи и от времето, от настроението, от състоянието – на всичко, не на моята дребна личност.

Все пак, в четвъртък, когато се очаква да завали сняг, ще отворя добрите, стари кутии със стъклени играчки, ще разплета гирляндите, ще украся една елха и на върха ще сложа камбанка – да звъни силно и да прогони всичките ми страхове, да ми напомня, че всяко начало е трудно очакване на прекрасното, което неминуемо ще дойде... Или пък просто да звъни без никакви очаквания – само защото е празник. Което само по себе си е достатъчно да направи едно момиче щастливо.